Рик Риърдън: Битката за Лабиринта

— Квинт.

Здрависахме се. Дланта му беше груба като шкурка.

— Пърси Джаксън — представих се аз. — Съжалявам за… Но как изобщо…

— Как съм си взел за домашен любимец хрътка от Подземното царство? Дълга история за смъртоносни опасности и немалко гигантски играчки за дъвчене. Между-другото, а съм новият учител по фехтовка. Помагам на Хирон, докато господин Д. го няма.

— Аха — Опитвах се да не зяпам като паднал от Марс как Госпожа О’Лиъри откъсва щита заедно с ръката на чучелото, и го стиска между зъбите си като фризби. — Какво? Господин Д. не е тук?

— Да, ситуацията се влошава. Дори и Дионис трябваше да се размърда. Замина да наобиколи някои стари приятели. Да провери дали все още може да се разчита на подкрепата им. Но сигурно не бива да говоря повече за това.

Ако Дионис наистина го нямаше, това беше най-добрата новина за деня. Зевс го беше пратил тук за наказание, затова Дионис мразеше лагерниците и се мъчеше да превърне живота ни в ад. Без него щеше да е много по-забавно. От друга страна, след като Дионис си беше надигнал задника да помогне на боговете да търсят привърженици срещу титаните, явно нещата не вървяха на добре.

Вляво от мен се чу силно ТУП. Там бяха подредени шест дървени сандъка с размерите на сгъваема маса за пикник, които като че ли се поклащаха. Госпожа О’Лиъри наостри уши и изтича към тях.

— Не, момиче! — извика Квинт. — Не са за теб.

Той привлече вниманието й с бронзовото фризби.

Сандъците продължаваха да се тресат. Отстрани имаха някакви надписи, но с моята дислексия ми трябваше доста време, за да ги разчета.

Покрай дъното, с по-малки букви, пишеше: „Отваряй внимателно. Ранчото «Трите Г» не носи отговорност за увредена собственост, щети, осакатявания и мъчителна смърт.“

— Какво има вътре? — попитах.

— Малка изненада — отвърна Квинт. — За упражненията утре вечер. Ще ти хареса, обещавам.

— Аха — измърморих аз, макар да не бях толкова сигурен, че „мъчителната смърт“ ще е по вкуса ми.

Квинт хвърли бронзовия щит и Госпожа О’Лиъри хукна след него.

— На вас, младите, ви трябват по-големи предизвикателства. Когато бях на вашата възраст, нямаше такива лагери.

— Вие… вие сте полубог? — Не знам защо толкова се изненадах, но всъщност никога преди не бях виждал възрастен полубог.

Той се усмихна.

— Някои успяваме да оцелеем. Не за всички има изречени ужасни пророчества.

— Значи знаете за моето?

— Чух това-онова.

Понечих да питам какво точно, но в този миг Хирон затропа с копита по арената.

— Пърси, ето те и теб!

Сигурно идваше от часа по стрелба с лък. На рамото му имаше лък и колчан, под които се виждаше надписът на гърба на тениската — „Кентавър №1“. Беше подкъсил дългата си кестенява коса и брадата си, а долната половина на тялото му — бял жребец — беше опръскана с кал.

— Виждам, че вече си се запознал с новия ни преподавател — рече лековато Хирон, но очите му просвятваха примамливо. — Квинт, нали нямаш нищо против да ти отнема Пърси?

— Разбира се, учителю Хирон.

— Не е нужно да ме наричаш „учителю“ — отвърна кентавърът, макар че не успя да прикрие задоволството си. — Ела, Пърси. Трябва да поговорим.

Хвърлих един последен поглед на Госпожа О’Лиъри, която сега дъвчеше краката на чучелото.

— До скоро — рекох на Квинт.

Докато се отдалечавахме, аз зашепнах:

— Квинт ми се стори малко…

— Загадъчен? — подхвърли Хирон. — Тайнствен?

— Аха.

Той кимна.

— Изключително способен полубог. Ненадминат майстор на меча. Само ако…

Така и не разбрах какво искаше да каже, тъй като той предпочете да замълчи.

— Но първо да се заемем с най-важното, Пърси. Анабет ми каза, че си се сблъскал с няколко емпуси.

— Да. — Разказах му за битката в „Гуди“ и как Кели беше избухнала в пламъци.

— Хмм… — измърмори замислено Хирон. — По-силните емпуси го правят. Тя не е загинала, Пърси. Просто е избягала. Лошо е, че страшилищата се появяват отново.

— Но какво искаха? — попитах аз. — Мен ли?

— Вероятно. — Хирон се намръщи. — Истинско чудо е, че си оцелял. Силата им да заблуждават е толкова голяма, че почти всеки мъж би се поддал на магията им.

— И с мен щеше да стане същото — признах си, — ако не беше Рейчъл.

Той кимна.

— Има някаква ирония в това да те спаси простосмъртна, но въпреки това си й длъжник. По-сетне ще поговорим за това, което ти е казала емпусата — за нападението над лагера. Но сега ела, трябва да отидем в гората. Гроувър би искал да присъстваш.