Рик Риърдън - Досиетата на героя

Нико остави Етан на скелетите и нападна Япет. Вече бях пред него. Чувствах, че рамото ми ще експлодира, но се метнах към титана и пронизах прасеца му с Въртоп.

— ААААА! — от раната потече златен Икор. Япет се завъртя и ме удари с дръжката на копието си. Полетях и се ударих в скалите току до река Лета.

— ТЕБ ЩЕ УБИЯ ПРЪВ! — изрева Япет, като скочи към мен. Талия се опита да отвлече вниманието му, като пусна мълнии от кинжалите си, но за него това явно бе като ухапване от комар. Нико замахна към него с меча си, но Япет отби удара му, без дори да гледа.

— Ще ви избия всичките! А след това ще захвърля душите ви във вечния мрак на Тартар!

Лилави петна избиха пред очите ми. Едвам се движех. Още сантиметър и щях да падна в реката.

Реката .

Преглътнах. Надявах се все още да имам сили да говоря.

— Ти… си дори по-грозен от сина си — подразних титана — и виждам откъде Атлас е наследил глупостта си.

Япет изръмжа. Той закуца напред, вдигнал копие.

Не знаех дали имам сила, но бях длъжен да опитам. Япет снижи копието си и аз се претърколих настрана. Оръжието се заби в земята до мен. Протегнах се и сграбчих врага си за яката на ризата, надявайки се на това, че той е изгубил равновесие и е ранен. Титанът се опита да остане на крака, но аз го дръпнах с цялата си тежест. Той залитна и падна, като сграбчи паникьосан ръцете ми.

Така и двамата паднахме в Лета.

ПЛЯЯС! Потънах в черната вода.

Помолих се на Посейдон защитата ми да издържи и докато потъвах към дъното, осъзнах, че съм все още сух. Знаех и как се казвам. И все още държах титана за ризата. Течението трябваше да ни е откъснало един от друг, но реката някак си ме обикаляше.

С последни сили излязох от водата, влачейки Япет със здравата си ръка. Рухнахме на брега — аз напълно сух, титанът мокър до кости. Сребърните му очи бяха ококорени и приличаха на пълни луни.

Талия и Нико ме зяпнаха удивено. Горе до пещерата, Етан Накамура тъкмо съсичаше и последния скелет. Той се обърна и замръзна като видя титаничния си съюзник проснат на земята.

— Господарю? — извика той.

Япет стана и го погледна. Сетне погледна към мен и се усмихна.

— Здравей — каза той, — кой съм аз?

— Ти си мой приятел — отговорих бързо, — казваш се… Боб.

Това го зарадва много.

— Аз съм твоят приятел Боб!

Етан явно осъзна, че нещата не стават както е искал.

Той погледна към меча на Хадес, който лежеше в прахта, но преди да може да се протегне към него, една сребърна стрела се заби в земята до него.

— Не и днес, хлапе — предупреди го Талия, — една крачка и ще те забия в скалите.

Етан побягна — право към пещерата на Мелиноя. Талия се прицели към гърба му, но аз й казах.

— Недей. Остави го.

Талия се намръщи, но сведе лъка си.

Не бях сигурен защо исках да го пощадя. Предполагам, че за днес битките ми стигаха, а и в действителност ми бе мъчно за хлапето. Кой знае какви ядове щеше да си има, когато Кронос узнаеше за провала му.

Нико взе меча на Хадес с благоговение.

— Успяхме. Наистина успяхме.

— Така ли? — попита Япет. — А аз помогнах ли?

Сполучих да се усмихна немощно.

— О, да. Беше фантастичен.

След това се върнахме експресно до двореца на Хадес. Нико прати съобщение по някакъв призрак и след минути лично трите фурии се появиха да ни пренесат. Те не бяха очаровани от това, че ще трябва да носят и титана Боб, но на мен сърце не ми даваше да го оставя — особено след като видя раната ми, изохка съчувствено и я излекува с едно докосване.

Както и да е, когато пристигнахме до тронната зала на Хадес, вече се чувствах страхотно. Господарят на мъртвите стоеше на своя трон от кости, гледаше ни мрачно и почесваше черната си брада, сякаш се чудеше какви изтезания да ни измисли. Персефона седеше до него, но не продумваше и дума, докато Нико разказваше за премеждията ни.

Преди да върна меча, настоях Хадес да даде клетва, че няма да го използва срещу боговете. Очите му пламнаха, сякаш искаше да ме изпепели, но най-накрая се закле, макар и през стиснати зъби.

Нико остави меча в краката на баща си и се поклони, очаквайки реакция.

Хадес погледна към жена си.

— Ти не се подчини на преките ми заповеди.

Не знаех за какво говори, но Персефона не реагира, дори не потръпна под изгарящия му поглед.

Хадес отново се обърна към Нико. Погледът му омекна малко. Вече бе каменен, а не стоманен.

— Няма да разказваш това никому.

— Не, господарю — съгласи се Нико.

След това богът погледна към мен.