Рик Риърдън - Досиетата на героя

Остави ме сух.

Чух рева на тонове вода, която се стоварваше върху мен, докато реката тръгваше по нормалния си път. Но…

Отворих очи. Бях потънал в пълен мрак, но бях напълно сух. Слой въздух ме опасваше, подобно на втора кожа, и ме пазеше от въздействието на водата. Изправих се на крака. Дори този прост номер, който преди бях правил толкова много пъти, сега ме изтощаваше. Започнах да се влача по черното течение, ослепял от болка.

Излязох от река Лета. Като ме видяха, Талия и Нико подскочиха два метра от изненада. Аз се олюлях напред, свлякох се и припаднах пред приятелите си.

Вкусът на нектар ме пробуди. Рамото ми бе по-добре, но в ушите си долавях неприятен шум. Очите ми бяха горещи, като да съм трескав.

— Не можем да му дадем повече нектар! — спореше Талия. — Просто ще изгори!

— Пърси — каза Нико, — чуваш ли ме?

— Ще изгоря — промърморих, — чух.

Изправих се бавно. Превръзката на раната ми бе сменена. Още ме болеше, но имах сили да се изправя.

— Близо сме — каза Нико, — можеш ли да ходиш?

Планината се издигаше над нас. Прашна пътека, виеща се около стотина метра, стигаше до пещера. По пътеката имаше човешки кости, предполагам, за да е по-уютно.

— Готов съм.

— Това не ми харесва — каза Талия. Тя взе карамфила, който сочеше към пещерата. Бяха му останали само две листа, които приличаха на тъжни заешки уши.

— Да видим — казах — зловеща пещера, богинята на призраците… какво има да не ти харесва?

Като в отговор, от планината долетя съскащ звук. От пещерата блъвна бледа мъгла, сякаш някой бе пуснал машина за сух лед.

В мъглата се появи фигурата на висока жена с разрошена руса коса. Тя носеше розова хавлия и чаша вино в ръка. Лицето й бе строго и изпълнено с неодобрение. Можех да видя право през нея и се досетих, че е някакъв вид дух.

Но гласът й звучеше съвсем реален.

— Връщате се — изръмжа тя, — но вече е твърде късно!

Погледнах към Нико и го попитах.

— Това ли е Мелиноя?

Нико не отговори. Стоеше като вцепенен и гледаше духа.

Талия свали лъка си.

— Мамо? — прошепна тя и очите й се насълзиха. Изглеждаше като на седем.

Призракът захвърли чашата вино. Тя се строши и се разпадна в мъглата.

— Точно така, дъще. Обречена съм да витая из тия места и по чия вина, мислиш, че се получи така? Къде беше ти, когато умирах? Защо не дойде при мен, когато се нуждаех от теб?

— Аз… аз…

— Талия — казах й, — това е само един призрак. Не може да те нарани.

— Аз съм много повече от това — изръмжа духът — и Талия го знае отлично.

— Но… ти ме изостави — проплака Талия.

— Неблагодарница такава! Ти избяга!

— Стига! — Нико пристъпи напред с изваден меч, но духът се обърна към него преобразен.

Вече не се виждаше така ясно. Бе призрак на жена, облечена в старомодна кадифена дреха и шапка. Носеше перли и бели ръкавици, а тъмната й коса бе вързана отзад.

Нико замръзна.

— Не…

— Синко — рече духът, — починах, когато бе толкова млад. Обикалям това пусто място, без да знам къде си ти, къде е сестра ти.

— Мамо?

— Не, това е моята майка — промърмори Талия, като че още виждаше първото видение.

Приятелите ми бяха безпомощни. Мъглата започна да се сгъстява около краката им, увивайки се около тях като лози. Цветовете на дрехите и лицата им избледняха, като че ли самите те се превръщаха в сенки.

— Достатъчно — казах, ала гласът ми прозвуча слабо. Въпреки болката надигнах меча си и пристъпих към духа.

— Ти не си ничия майка.

Призракът се обърна към мен. Видението потръпна и видях богинята на призраците в истинския й вид.

Човек би си помислил, че с времето ще спре да се плаши от вида на старогръцките изчадия, но Мелиноя успя да ме стресне. Дясната й половина бе мъртвешки бяла, сякаш кръвта й е изцедена. Лявата й страна бе черна и съсухрена като кожа на мумия. Очите й бяха тъмни празни бездни и когато погледнах в тях, се почувствах така, все едно виждах смъртта си.

— Къде са ти духовете? — попита ядосано богинята.

— Моите… не зная. Нямам такива.

Тя изръмжа.

— Всеки има своите призраци. На хора, за чиято смърт съжалява. Вина. Страх. Защо не виждам твоите?

Талия и Нико още бяха като вцепенени и се взираха в богинята, сякаш тя е отдавна изгубената им майка. Помислих за приятелите, които бях видял да умират — Бианка ди Анджело, Зои Нощната сянка, Лий Флечър…

— Аз съм се помирил с тях — казах, — те са намерили покой. Не са призраци. А сега пусни приятелите ми!

И замахнах с меча си към Мелиноя. Тя бързо отстъпи назад, ръмжейки безпомощно. Мъглата около приятелите ми се разсея. Те стояха мигащи пред богинята, като че за пръв път виждаха колко е ужасяваща.