Рик Риърдън - Досиетата на героя

Нико и аз го хванахме за ръцете и го издърпахме обратно към хълма.

— Проклети да сте! — изкрещя той и започна да ругае на старогръцки, латински, английски, френски и още няколко езика, които не можах да позная. — Никога няма да ви помогна! Вървете в ада!

— Вече сме тук — услужливо му напомни Нико.

— Пазете сеее! — изкрещя Талия.

Погледнах нагоре. Предполагам, че също съм изругал. Камъкът се търкаляше право към нас. Нико отскочи в едната посока, а аз — в другата. Сизиф извика:

— НЕЕЕЕЕ! — след което скалата се заби в него. Някакси той успя да я спре, преди тя да го събори и смачка.

Имал е време да се упражнява, предположих.

— Моля ви! — зави той. — Не мога да я удържам.

— Повече не — изпъшка Талия, — оправяй си се сам.

Към нас полетя нов водопад ругатни. Бе ясно, че няма да ни помогне повече, затова го оставихме сам в страданието.

— Пещерата на Мелиноя е в тази посока — каза Нико.

— Ако онзи крадец наистина е едноок — рекох, — това като нищо може да е Етан Накамура, синът на Немезида. Все пак той освободи Кронос.

— Помня — каза мрачно Нико, — но сега по-големият проблем е Мелиноя. Хайде.

Докато се отдалечавахме, чувахме крясъците на Сизиф.

— Добре, но това е последният път! Чуваш ли? Последният!

Талия потрепера.

— Добре ли си? — попитах я.

— Предполагам… — тя се поколеба. — Пърси, страшното е, че щом стигнах върха, помислих, че съм се справила. Помислих си, че това не е толкова трудно. Че мога да закрепя скалата. И когато се претърколи надолу, почти се изкуших да опитам отново. Реших, че на втория път ще се справя.

Тя погледна назад с копнеж.

— Хайде — казах й, — колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Продължихме да ходим цяла вечност. Поне така изглеждаше. Още три листа от карамфила паднаха, което означаваше, че е наполовина увехнал. Цветето сочеше към струпване от назъбени сиви могили, които напомняха зъби, така че ние започнахме да си проправяме път натам, прескачайки парчета вулканична скала.

— Прекрасен ден за разходки — каза Талия, — като си помисля, че ловджийките сега вероятно си хапват на някоя поляна!

Зачудих се какво ли прави моето семейство. Мама и доведеният ми баща Пол сигурно се притесняваха, че не съм се върнал вкъщи след училище, но това не се случваше за пръв път. Щяха да се досетят, че съм тръгнал на някакво приключение. Мама щеше нервно да крачи напред-назад, чудейки се дали ще се прибера навреме, за да отворя подаръците си.

— И така, коя е тази Мелиноя? — реших да попитам, за да прогоня мислите за дома.

— Дълга история — каза Нико, — дълга и много страшна.

Тъкмо щях да попитам какво има предвид, когато Талия се приведе.

— Оръжията!

Изтеглих Въртоп. Сигурен съм, че съм изглеждал страховито с полуувехналия карамфил в другата си ръка, затова оставих саксията на земята. Нико също извади меча си.

Опряхме гръб в гръб. Талия опъна тетивата.

— Какво става? — попитах.

Тя бе цялата в слух. Сетне очите й се разшириха. Пред нас се материализираха кръг демоници.

Те бяха отчасти жени, отчасти прилепи. Лицата им бяха сплескани и космати, с дълги зъби и изпъкнали очи. Сплъстена сива козина и парчета броня покриваха телата им. Имаха съсухрени ръце с ноктести лапи, кожести криле, които изникваха от гърба им, и къси дебели крака. Щяха да изглеждат смешно, ако не бе злобата в погледите им.

— Керес — процеди Нико.

— Моля? — не разбрах.

— Бойни духове. Хранят се от насилствената смърт.

— Супер — обади се Талия.

— Вървете си! — заповяда Нико на демониците. — Синът на Хадес ви заповядва!

Керес изсъскаха. Устите им се пенеха. Погледнаха предпазливо към оръжията ни, но останах с впечатление, че не са особено впечатлени от заповедта на Нико.

— Хадес скоро ще бъде победен — изръмжа една от тях, — новият ни господар ще ни освободи!

Нико премигна.

— Нов господар?

Главната демоница се хвърли към него. Той бе толкова изненадан, че вероятно щеше да бъде разкъсан на парчета, ако не се бе намесила Талия. Тя изстреля стрелата от упор право в грозното прилепово лице и съществото изчезна.

Останалите нападнаха. Талия хвърли лъка настрана и извади кинжалите си. Приведох се, докато мечът на Нико описа дъга над главата ми, прерязвайки една демоница на две. Аз мушках и сечах на свой ред. Три или четири керес избухнаха пред мен, но другите продължаваха да прииждат.

— Япет ще ви размаже! — изкрещя една от тях.

— Кой? — попитах, след което я посякох. Така си извадих ценна поука — чудовищата не могат да отговарят на въпроси, ако си ги изпарил.