Рик Риърдън - Досиетата на героя

Нико буквално си проправяше път през керес. Черният му меч изсмукваше същността им като прахосмукачка, а колкото повече унищожаваше, толкова по-леден ставаше въздухът около него. Талия просна една демоница по гръб, прониза я и наръга още една с втория си нож, без дори да се обръща.

— Мри, нагъл смъртен! — преди да успея да вдигна меча си, ноктите на една керес пронизаха рамото ми. Ако бях в доспехите си, това нямаше да е голям проблем, ама не — бях си в училищната униформа. Ноктите на изчадието минаха през плата на ризата и пронизаха плътта ми. Цялата ми лява страна избухна в адска болка.

Нико изрита чудовището настрана и го промуши. Аз рухнах на земята и се свих на кълбо, измъчван от изгарящата рана.

Звуците от битката притихнаха. Талия и Нико се спуснаха към мен.

— Стой спокойно, Пърси — рече Талия, — ще се оправиш.

Трепетът в гласа й обаче ми подсказа, че раната не е безобидна. Нико я докосна и аз изревах от болка.

— Ще изсипя малко нектар в нея — каза той.

Той отвори една бутилка с божествената напитка и я разля по рамото ми. Това бе опасно — само глътка от нея можеше да убие някой полубог, — но болката веднага стана търпима. Нико и Талия превързаха раната. Аз припаднах само няколко пъти.

Не знам колко време мина, но следващият ми спомен бе как съм облегнат на една скала. Рамото ми бе превързано. Талия ме хранеше с малки парченца шоколадова амброзия.

— Какво стана с керес? — промърморих.

— Засега ги разкарахме — каза тя, — за момент ме притесни, Пърси. Но мисля, че ще се оправиш.

Нико се приведе до нас. Сега той държеше саксията с карамфила. На цветето бяха останали само пет листенца.

— Те ще се върнат — предупреди той, след което погледна загрижено към рамото ми, — тази рана… освен на насилието, керес са духове и на заразите. Можем да забавим инфекцията, но ще ти трябва по-сериозно лечение. Имам предвид божествено. Иначе…

Той не довърши.

— Ще се оправя — опитах се да седна и веднага ми прилоша.

— Полека — рече Талия, — трябва да си починеш.

— Няма време — погледнах към карамфила, — доколкото си спомням, една от демониците спомена името на Япет. Това не беше ли титан?

Талия кимна нервно.

— Братът на Кронос, баща на Атлас. Наричат го титана на Запада. Името му означава Пронизващия, защото това обича да прави с враговете си. Запратили го в Тартар заедно с братята му. Би трябвало да е още там!

— Но ако мечът на Хадес може да отключва смъртта? — попитах.

— Тогава е възможно — каза Нико — да призове прокълнатите от Тартара. Не бива да им позволяваме дори да опитат!

— Не знаем кои са те — напомни му Талия.

— Героят, който работи за Кронос — намесих се аз, — вероятно е Етан Накамура. Той започва да сбира някои от слугите на Хадес, керес например, на страната на титаните. Демониците смятат, че войната ще бъде спечелена от Господаря на времето и за тях ще има повече ужаси и страдания.

— И вероятно са прави — каза Нико, — баща ми се опитва да опази баланса. Той удържа по-свирепите демони. Но ако Кронос назначи някой от братята си за господар на Подземния свят…

— Като този Япет — предположих.

— Тогава Подземното царство ще стане много по-ужасно — рече Нико. — На керес това ще им хареса. А също и на Мелиноя.

— Все още не си ни казал коя е тази Мелиноя.

Нико прехапа устна.

— Тя е богинята на призраците. Служи на баща ми и наблюдава неспокойните мъртви, които витаят на Земята. Всяка нощ тя се надига от Подземното царство, за да плаши смъртните.

— Значи има свой път нагоре?

Нико кимна.

— Съмнявам се, че е блокиран. По принцип никой, който е с акъла си, не би рискувал да приближи пещерата й. Но ако този герой е достатъчно смел, че да сключи сделка с нея…

— Може да се върне в света на живите — довърши Талия — и да предаде меча на Кронос.

— Който ще го използва, за да освободи братята си от Тартар — предположих, — и тогава ще изпаднем в голяма беда.

Изправих се на крака. Заля ме вълна от слабост и почти припаднах, но Талия ме хвана.

— Пърси — каза тя, — не си в състояние…

— Трябва да съм! — видях как още едно от листата увяхва и пада от карамфила. До края ни оставаха още четири.

— Дай ми цветето. Отиваме в пещерата на Мелиноя.

Докато вървяхме, се опитвах да си мисля за хубави неща — любимите ми бейзболисти, последния ми разговор с Анабет, какво ще ми приготви мама за Коледа — за каквото и да е, но не за болката. И въпреки това чувствах, че саблезъб тигър ме е захапал за рамото. В битка нямаше да ставам за нищо и се проклех наум за непохватността. Изобщо не трябваше да допускам да ме ранят. Сега и до края на мисията бях излишен багаж за Талия и Нико.