Алън Камбъл - Море на призраците

— Така е по-добре — каза той и кимна доволно.

Янти се пресегна, както се пресягаше към умовете на хаурстафите, опитвайки се да обхване в хватката си мислите и чувствата на инквизитора. Но не можа да долови нищо. Човешкият му ум не я допускаше вътре.

— Този път ще опитаме нещо различно — заяви Мара. — Искам да се помъчиш да свържеш определени думи, които ще произнеса, с усещането, което те кара да изпитваш помощникът ми. Нещо като игра. Идеята е да бъдат прекъснати предишните ти асоциации с тези думи, за да можем да изградим нови. — Той подсмръкна, избърса носа си с ръка и погледна войника. — Първата дума ще е майка .

Войникът клекна, опря острието на ножа в сгъвката на коляното ѝ и кимна на инквизитора.

— Майка — каза Мара.

Вратата на килията изхвърча с такава сила от пантите, че се заби в отсрещната стена. На прага стоеше мъж, облечен от главата до петите в метал. Голият му скалп и лицето му бяха покрити със саламурени изгаряния. Очите му бяха кървясали и обезумели като на дракон берсеркер. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше меч от зелена сплав. Янти си помисли, че никога не е виждала по-страховита фигура.

Мара и помощникът му се отдръпнаха, а мъжът влезе в килията. Металните му обувки кънтяха по бетонния под. Той погледна двамата мъже, после извърна очи към Янти. Мъничките метални пластини на бронята му сякаш жужаха и вибрираха, докато се навеждаше да я вземе в прегръдките си.

А след това я понесе към вратата.

Тя явно ту губеше съзнание, ту се свестяваше и вероятно смесваше видения с реалност, защото зърна две невъзможни неща преди бронираният мъж да я изнесе навън.

В първото видение ѝ се стори, че в коридора отвън има двойници на нейния спасител. Седем или осем — не се отличаваха по нищо от него. Всеки носеше същата броня и бе въоръжен със същия зелен меч. Мъжът мина между тях и двойниците ги изпроводиха с очи. После се обърнаха и влязоха в килията на инквизитора. Последният затвори вратата.

Вероятно се бе свестила и отново бе изгубила съзнание.

Във второто видение той я носеше през централната зала на двореца. Обувките му кънтяха по черния мраморен под. Наоколо лежаха десетки трупове. През отворената врата нахлуваше дим и тя подуши пожарите отвън. Но преди да стигне вратата, спасителят ѝ спря, чул някакъв звук отзад, и се обърна.

Младият унмерски принц стоеше в сенките и ги гледаше. Зрението на Янти бе размазано и тя не можа да различи съвсем ясно лицето му, но ѝ се стори, че се усмихва.

— Тя ли е последната от тях? — попита той.

— Тя никога не е била една от тях — отвърна спасителят на Янти. — Но не. Има и други оцелели.

Принцът бавно кимна. Погледът му се задържа доста дълго върху Янти. После той се обърна и потъна в сенките.

Маскелин изплю примесена с прахоляк храчка и се обърна по гръб. Димът се виеше над разбитите останки на дървения покрив. Той надигна глава и потръпна от острата болка във врата. Лежеше на пода в порутената колиба на часовоя. През зеещата врата виждаше пожарите и разкривения метален скелет, забит наполовина в земята.

Колесницата?

Надигна се. Ръцете и краката едва го слушаха. Той се олюля, отиде до вратата и надникна навън.

Въздухът бе изпълнен с пушек и прах. Недалеч от него, на пътя, стояха конете. Фургонът, в който бяха впрегнати, се бе прекатурил през бариерата и едната му ос бе строшена. Маскелин зърна Мелор и двама от хората му седнали на стената на площадката зад разбития унмерски летателен съд. Изглеждаха като вцепенени. Тялото на друг мъж лежеше на земята пред тях сред отломки и обгорени парчета дърво. От капитана и приятелката му нямаше и следа.

Маскелин слезе по стъпалата пред вратата и закуцука към разбитата колесница. Дясното му коляно се подгъваше при всеки опит да пренесе тежестта върху него. Стигна до колесницата и надникна вътре през отворения люк.

Празна. Вътре нямаше нищо освен разкривен метал и жици. И тъкмо да се обърне, когато забеляза нещо да блести. Пристъпи внимателно вътре и го взе.

Беше кристал, голям колкото човешка глава. Маскелин го завъртя в ръце, удивен от невероятното изпълнение. Стените му бяха шлифовани толкова гладко, че можеше да се оглежда в тях. Пъхна го под мишница, излезе навън и извика:

— Мелор! Тръгваме!

$orig_author=Alan Campbell

$orig_lang=en

$orig_series=Gravedigger Chronicles

$series=Хрониките на Гробарите

$sernr=1

$orig_title=Sea of Ghosts

$year=2011