Алън Камбъл - Море на призраците

Мъж с бяла маска тропна с жезъл по пода и се провикна:

— Музика!

Арфата засвири, но този път мелодията беше жива и енергична. Янти дори не се учуди, че счупеният инструмент може да издава подобни звуци. Вече не виждаше русото момиче, защото празнуващите бяха оформили кръг около нея. Веднага щом арфата засвири, те подхванаха танц. Движеха се по двойки, партньорите държаха високо ръцете на своите партньорки. Птичите им маски се накланяха и хвърляха отражения под запалените свещи — вихър от пера и блещукащи камъни. Подметките им тракаха по пода в ритъма на танца. Всички пляскаха с ръце и се покланяха. Никой сякаш не забелязваше Янти.

Янти искаше да си тръгне, но за целта трябваше да разкъса кръга. Музиката се усилваше и ставаше все по-буйна, танцьорите поддържаха ритъма, въртяха се като обезумели сред развети коприни. Янти се опита да се приближи до вратата, но танцьорите я избутаха назад. Помъчи се да си пробие път, ала не намираше пролука между махащите ръце и подскачащите тела. Музиката не утихваше дори за миг. Звуците се раждаха един след друг, сливаха се в ужасяваща какофония. Като крясъка на диви птици. Янти вече не можеше да различи един танцьор от друг. Сякаш се бяха слели в едно общо подскачащо тяло, изгубило всякакъв контрол. Някой изпищя.

Но танцът не спираше. Писъкът стана част от музиката, поредният ужасяващ звук, погълнат от всеобщия смях. Момичешки глас повтаряше умоляващо: „Моля ви, недейте… недейте…“ Янти изхрачи кръв на пода. Обувките на танцьорите се хлъзгаха върху нея, окървавените подметки продължаваха да тропат ритмично, мъжете пляскаха с ръце или носеха в прегръдките си своите партньорки. Някои от дамите вече бяха изпаднали в несвяст. Други все още се опитваха да се освободят. Всичките бяха окървавени от безброй рани. И докато танцуваха, маските и украсата им започнаха да падат като птичи пера. Късчета коприна се завъртаха във вихъра и полепваха на мокрия под.

Смеховете утихнаха. Вече не се чуваха женски гласове, само тропотът на крака и хаотичната музика. Ала мъжете не спираха да въртят обезобразените си партньорки из залата.

— Нямаш партньор.

Янти се обърна и видя, че до нея е застанал мъжът с бялата маска. Той ѝ протегна крехката си женствена ръка.

— Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен?

— Янти?

Видя се отстрани, лежаща в болнично легло. Осветяваше я жълт перлен фенер. Възглавницата и чаршафите ухаеха на сапун. Някой, облечен с хаурстафска роба, махаше превръзките от ръцете ѝ. И сега Янти бе в ума му.

Изведнъж тя разпозна гласа.

— Ария?

— Тихо. Ще ме убият, ако разберат, че съм тук. — Ария освободи и другата ѝ ръка и се изправи. — Трябва да тръгваме.

Янти седна. Едното ѝ око беше подуто.

— Какво стана?

— Не помниш ли?

Янти си спомни стаята с огледалата и сърцето ѝ подскочи.

— Аз нараних Браяна.

— Нищо ѝ няма — успокои я Ария. — Но всички знаят. Вече не е безопасно да оставаш тук.

— Очилата ми? Къде са?

Ария бръкна в джоба си и извади унмерските очила.

— Взех ги от кабинета на инквизитор Мара. — В гласа ѝ се долавяше лека насмешка. — Видях ги, докато търсех ключа. Помислих си, че може да си ги искаш. — Подаде ги на Янти и тя побърза да си ги сложи.

После напусна тялото на Ария и се върна в своето. Едва сега можа да разгледа наведената над нея усмихната девойка.

— Не съм ги пробвала — уведоми я Ария.

— Какво?

— Очилата. С тях по-лесно ли е? Всички си мислят, че така го правиш.

Янти поклати глава.

— Те ми помагат да виждам. Иначе съм сляпа.

Ария смръщи вежди.

— Тогава си загазила повече, отколкото мислех.

Излязоха и забързаха по коридора. Минаваха покрай стаи, в които имаше метални маси. Повечето бяха празни, но върху една Янти зърна частично отворен унмерски труп. Стори ѝ се познат. Дали нямаше белег на челото? Тя забави крачка, но Ария я дръпна да побързат и прошепна:

— Нямаме време. Уговорила съм се с един кочияш да те откара в Порт Ел. Мой приятел. Той ще те прекара през пътните постове. Оттам можеш да вземеш някой товарен кораб за Лосото. Джон познава човек, който ще те качи тайно на борда.

— Защо го правиш? — попита Янти.

— Защото ти си единствената, която би го направила за мен — отвърна Ария. — Тук нямам други приятелки. — Тя спря, извади от джоба си шепа златници и ги пусна в шепата на Янти. — Ще ти трябват. Съжалявам, че са толкова малко, но това е всичко, което имам.

Очите на Янти се напълниха със сълзи.