Алън Камбъл - Море на призраците

— Какво да правя нататък? — попита тя.

— Представи си, че те боли глава — каза Браяна. — Все едно някой забива пирон в челото ти. Веднага щом го почувстваш, тласни усещането към вибриращата вилица. Ако си установила връзка с опитния екземпляр, ще почувстваш как болката се усилва.

Янти се затрудни доста да изпълни инструкциите. Каквито и въображаеми мъчения да стоварваше върху главата си, не успяваше да изпита и най-слабо главоболие. След известно време се предаде. За щастие унмерският затворник, изглежда, не бе пострадал по никакъв начин по време на опитите ѝ. Тя погледна Браяна и каза:

— Не мога да го направя.

— Но го направи с Кар… Констанс.

— Там беше различно.

— Как?

— Тя ме ядоса.

— Аха. Лесно ще го уредим. — Браяна кимна на единия войник. — Махни клапата.

Войникът развърза превръзката на устата и унмерът изплю клапата и изсумтя:

— Мутанти! — Говореше на анейски, макар и с акцент. — Ето какво се случва, когато ентропията започне да се забавя. — Поклати отчаяно глава. — Нестерилизирани, неизследвани, загниващо разклонение, което уврежда цялото дърво. Собствените ви деформации ви пречат да прозрете истината! — Известно време разглежда Янти с присвити цинично очи. После изражението му омекна. — Момиченце — рече той. — Погледни се. Погледни и тях. Искаш ли да станеш като тези старици? — Почти я умоляваше. — Заради чистотата на света те всички е трябвало да бъдат удавени още при раждането си.

— Трагедията е, че той вярва в това, което говори — обади се Браяна.

Затворникът отново поклати глава.

— Бил е участник в една научна програма, която унмерите са наричали Програма за изследване и реинтеграция на еволюцията. Един от трите хиляди служители, заети с изучаване на „нискоентропичните състояния“. Попитай го как го е постигнал.

— Няма нищо неморално в това — обади се унмерът.

— Ами кажи ѝ тогава.

Мъжът повдигна рамене.

— Давехме хора.

Янти се изцъкли.

— Хиляди — уточни Браяна. — Експериментирали са със саламура много преди да хвърлят бутилките в моретата.

Мъжът ги изгледа с огорчена усмивка.

— Саламурата е само среда за преработка на опасно изостанали ентропични състояния. Нима предпочитате да ви бяхме изтребили напълно? — Сведе поглед към вързаните си ръце. — И така ли награждавате усилията ни? Със затвор, мъчения и деградация? Ето това е разликата между нас. Вие затваряте всичко, което ви заплашва. Ние го пускаме на свобода.

Янти усети ръцете на Браяна на раменете си. Магьосницата се наведе и прошепна.

— Представи си вилицата между очите му.

Но Янти не можеше. Чистосърдечните признания на затворника бяха провокирали гнева ѝ, както несъмнено очакваше Браяна, но чувствата ѝ не бяха насочени към него. По-скоро гневът се стовари върху нея самата. Беше си позволила да изпита съжаление към младия унмерски принц в тъмниците на двореца, да бъде подлъгана от хубостта му, да прекара няколко сутрини в мисли за него. А сега се чувстваше унизена и предадена от човек, когото никога не бе срещала. Затвори очи и остави на различните възприятия да се реят свободно около нея.

Скоро вече виждаше тъмницата през очите на унмерите — бетонния лабиринт под металното мостче, изгладнелите мършави обитатели. Гмурна се още по-надолу, в неизследваните дълбини, към покритите със стъклен таван отделения, наблюдавани от млади магьосници. Дванайсет апартамента. Беше глупачка, че не ги бе изследвала досега. Започна да се скита от един хаурстафски ум в друг, докато не откри помещението, което ѝ бе показала Браяна. Принцът седеше до бюрото и пишеше писмо. Янти надзърна с разтуптяно сърце в текста:

Скъпа Карела,

Този грозен език ме вбесява. Липсва му финес, за да изразя напълно чувствата си. Но не бива да забравяш, че като ни оковават с жалките си закони, хаурстафите признават собствената си слабост. Макар да си надзъртат един на друг в умовете, те не могат да поглеждат в нашите. Виждат само това, което им позволяваме.

И как е възможно това да не ги засрами?

Последното ти писмо ме изпълни с такова отчаяние, че имах желанието да унищожа този дворец, или поне да умра, докато се опитвам да го сторя. Гневът ми щеше да ме отнесе през сърцето на света. Само твоята сила ме задържа. Всеки ден коленича пред боговете и ги моля да прехвърлят страданията ти върху мен. Всяка нощ сънищата ми ме отвеждат при леглото ти, за да мога да те прегърна и целуна и да изтрия влагата от трескавото ти чело. Лежим в прегръдките си и говорим за онова лято във Форента: старата драконова пещера, която ни показа баща ми, учителката Делийни, която се разхожда боса наоколо, обедите в розовата градина, полята зад овощните дървета.