Алън Камбъл - Море на призраците

— Как да използвам копиращия меч?

— Ще стигна и до това! — извика Хериан. — Само ми дай малко време. Съвсем малко!

Грейнджър нямаше с какво да измерва хода на времето в сумрачната кула. Седеше и слушаше часове наред как старецът му разказва за принципите, залегнали във функционирането на много от предметите около тях. Повечето идеи му бяха напълно непонятни, но научи достатъчно, за да се преизпълни едновременно със страхопочитание и уважение към нещата, които изработваха унмерите. Някои от предметите, изглежда, нямаха друго предназначение, освен да изпитат някоя теория за света, докато други определено бяха създадени за да измъчват или убиват. Най-смъртоносните оръжия въобще не бяха тези, които изглеждаха опасни. На пръв поглед невинни предмети вършеха такива ужасни неща, които Грейнджър почти не бе в състояние да възприеме. Имаше игли, които превръщаха плътта в скъпоценни камъни, и пищящи пръстени които, веднъж сложени, не можеха да бъдат свалени. В един ъгъл Хериан изрови бебешко креватче, изработено някога, за да успокоява човешки деца. Изобилстваха уреди за обмяна на възприятия и Грейнджър се зачуди дали не може да използва някой от тях, за да се свързва с Янти. Но се страхуваше да изпробва каквото и да било в присъствието на стареца, за да не повреди по някакъв непредвидим начин ума му.

Някъде късно през нощта Хериан най-сетне се просна на земята и започна да моли Грейнджър да го остави да си почине. Грейнджър се смили, качи се на колесницата и се отдалечи сред ледената пустош, за да отдъхне в безопасност.

Слънцето изгря над Злачно море и над водата се вдигна зеленикава омара. Нямаше дори слаб повей, който да размърда снежната покривка. Грейнджър продължи да лети с колесницата, докато вече не можеше да вижда предавателната кула. Ала ледът продължаваше да покрива всичко до хоризонта. Извивката на света се простираше докъдето поглед стига.

По някое време заспа, загърнат в коженото палто, докато колесницата се поклащаше на двайсетина стъпки над повърхността на тази неприветлива страна.

По здрач обърна машината и се отправи назад към предавателната станция. Не се съмняваше, че по това време старецът вече се е въоръжил и го очаква, но реши да поеме риска. Имаше още толкова много да учи.

Двама войници завързаха унмера за креслото, после смъкнаха превръзката от очите му и се видя белегът от левкотомия на челото му. Беше мършав човечец, жив скелет, с окапала коса и обезумял вид. Оглеждаше се трескаво. Накрая погледът му се спря върху Янти.

Браяна закрачи зад стола на Янти.

— Искам да направиш същото, което си направила на Карълайн, но гледай да го отслабиш хилядократно.

— Констанс — поправи я Янти.

Очите на мъжа бяха изпълнени с ярост. Бузите му се мърдаха трескаво зад клапата в устата. Голите му гърди се повдигаха и спускаха. От челото му се стичаше пот и го караше да мига. Изправените зад него войници се отдалечиха към стената. Единият изтръска невидима прашинка от безупречната си синя униформа и застана мирно. Другият се прозя. Бяха млади, ала на лицата им се четеше скука. И преди бяха присъствали на изтезания.

Три от стените на помещението — обърнатите към затворника — бяха облицовани с огледала. Въпреки че виждаше в тях само отраженията на присъстващите Янти усещаше, че отвън ги наблюдават още стотици. Тя се пресегна с ума си…

… и се озова сред група стари жени, седнали на редове скамейки; очите им бяха втренчени в ивънсроумското момиче зад стъклената стена. Огледалата пропускаха светлината само в една посока. Янти пърхаше между умовете на наблюдателите, надзърташе през очите им. Бяха ужасно стари, невероятно. Долови очакване, дори леко вълнение, в тази тайна стая. Виждаше го в очите им, в начина, по който присвиваха неволно пръсти, в присвиването на устните.

— Започни, като се съсредоточиш — каза Браяна и Янти се върна в своето тяло — в една точка зад очите му. Опитай се да си представиш там малка вилица. Съсредоточи се върху този образ, докато не чуеш как вилицата вибрира. Хаурстафите използват подобна техника, за да визуализират и манипулират подсъзнателните процеси.

Янти се опита да си представи сребърна вилица между очите на унмера. Почти веднага той започна да се бори с въжетата и да върти глава. Дали усещаше дори този обикновен акт на визуализиране? Не беше сигурна. Извика образа на трептящата вилица, представи си звука, който издава, но това не му въздействаше по никакъв начин.