Алън Камбъл - Море на призраците

Светлината на неговия фенер вече сияеше като малко слънце. Дори от това разстояние му беше трудно да гледа право към него. Механизмът за усилване едва ли щеше да издържи още дълго. Маскелин знаеше, че скоро ще се повреди.

„Всеки момент ще се случи…“

Светлината затрептя. А после в сърцето на двореца избухна огнена топка. Миг по-късно до него достигна звукът от взрив: остър пукот, последван от продължителен грохот. Ударната вълна премина през въздуха около него и го тласна напред. Откъм военния лагер долу долетя вик, последван от пронизителния вой на сирена. Маскелин продължаваше да се носи в нощта — самотна прашинка между милиардите звезди.

Колкото по-високо се издигаше, толкова по-студен и разреден беше въздухът. Скоро го усещаше като леден полъх в дробовете си. Портупеят го притискаше болезнено под мишниците. Маскелин духаше върху пръстите си и ги разтъркваше, за да поддържа кръвообращението. Устните и лицето му бяха изтръпнали. След малко разкопча един от джобовете и освободи сферата, която се стрелна нагоре и се изгуби в небесата. Маскелин се запита колко ли такива има там горе, реещи се вечно между световете. Започна да се снижава, по-бързо, отколкото му се искаше, и затова отвори торбата с пясъка и изсипа няколко шепи, за да забави скоростта.

Продължаваше да лети над поля и горички, рееше се в мрака като някакъв причудлив магьосник. Мина над една селска къща с ярко сияещи прозорци. Долу нямаше никой, който да го забележи. Прелетя над река Ирия и известно време следва пътя, преди вятърът да го отнесе към нивите отвъд. По някое време се носеше толкова ниско, че обувките му опираха в короните на дърветата, докато изхвърляше с отчаяна бързина още пясък.

Най-сетне стигна на половин миля от Кръстовищния хан, където пътят за двореца пресичаше реката. Сега вятърът го носеше право на запад и го отдалечаваше от пътя и уговореното място за среща, така че Маскелин реши да кацне. Освободи още една сфера и започна да контролира скоростта на снижаване с изхвърляне на пясъчен баласт.

Приземи се меко на затревено поле на няколко крачки от пътя, потърка доволно ръце и тръгна към хана.

Свръзката го чакаше вътре. По каменните стени трептяха сенки от разпаленото огнище. Няколко дълги прашни маси бяха подредени покрай стените, но в този късен час пейките до тях пустееха. Дори ханджията се беше прибрал да спи и бе оставил самотния посетител да се обслужва сам. Мъжът вдигна глава, когато Маскелин влезе, ухили се и побутна глинена чаша към него.

— Студеничко е навън, а?

— Радвам се да те видя, Хоулиш. — Маскелин продължаваше да търка енергично ръце. — Бъди добро момче и сложи още дърва в огъня.

Капитанът се наведе и пъхна в огнището още съчки. Пламъците се разгоряха, придружени от силен пукот.

Маскелин се настани до Хоулиш и попита:

— Видя ли се с жена ми?

— Възстановява се доста добре.

— А Джонтни?

— Добре е и той, добре е. Очакват ни преди зазоряване.

Маскелин отпи от медовината и се облегна назад.

— Мислех си, че няма да е зле, ако отложим бягството.

Капитан Хоулиш втренчи поглед в него.

— Поне за няколко дни — добави Маскелин.

Хоулиш също отпи и бавно остави чашата на масата.

— Ти плащаш, Маскелин, но мисля, че допускаш грешка. По тези места новините пътуват бързо. Тази страна гъмжи от медиуми.

— Медиуми, които ми отнеха нещо, което ми принадлежи — посочи Маскелин. — Човек с моето положение не може да позволи една подобна кражба да остане ненаказана. Въпрос на собствено оцеляване.

— Няма да ти върнат онова момиче.

— Така е — призна Маскелин. — Не съм и очаквал да го направят. — Извади една хартийка и я подаде на капитана. — Питам се дали не би могъл да ми набавиш тези неща.

Хоулиш разгъна листчето и го прочете. После каза:

— С пушките няма да е проблем. Инструменти за рязане, саламурена газ, ичусаи — ако имаш достатъчно пари. Също не са проблем. — Поклати глава. — Забрави за вакуумните мушички. Дори не знаех, че са останали от тях на този свят, докато не извади проклетата аркебуза. — Ухили се. — И за какво са ти толкова много фенери? Да не подготвяш война или бал?

— По малко и от двете.

— Ще ми е по-лесно да го обясня, ако махнеш този пистолет от главата ми — каза Хериан.

Грейнджър продължаваше да държи оръжието насочено към главата на стареца — същото оръжие, което Хериан се бе опитал да използва преди малко срещу него, единственото устройство в тази проклета бърлога, което, доколкото можеше да определи, не криеше в себе си някоя злодейска изненада.