Алън Камбъл - Море на призраците

Клекна до нея и продължи:

— Но аз не съм като тях, Янти. Не виждаш ли, че аз съм единственият, който иска да те разбере? — Отметна косите ѝ назад. — Искам да ти помогна да постигнеш нещо в живота. Най-сетне ти давам смисъл.

Тя затвори очи.

Мара въздъхна и нареди на войника:

— Продължавай.

Докато войниците сваляха тежкия сандък от фургона, Маскелин отиде да огледа трите землянки при скалната площадка. В първата имаше хранителни припаси, вода и муниции. Втората се оказа спално помещение, където дремеше сержантът канонир, а двама войници играеха на зарове. Маскелин им кимна приятелски и почука изпитателно дебелата желязна врата. Излезе и отиде при третата землянка. Тук имаше само едно легло, писалище и стол и гардероб с хубави дрехи — очевидно това бе домът на капитана. Той се върна при хората си и каза:

— Чудесно. Хоулиш заслужава медал.

Мелор вдигна глава над отворения сандък и кимна към колибката при бариерата.

— А с него какво ще правим?

— Каквото и да е, но трябва да се свърши без шум.

Един от четиримата войници извади от колана си нож, но Маскелин поклати глава.

— Аз ще се оправя. — Отиде при колибката и отвори вратата.

Войникът с тънкия мустак седеше на масата и пишеше доклад. Когато Маскелин влезе, остави писалката и го погледна.

— Сержантът те вика — каза Маскелин.

Войникът изсумтя, изправи се и последва Маскелин навън. Доближиха землянката и войникът влезе през вратата. Маскелин извади от джоба си ичусаи, измъкна тапата и я хвърли след него. После затвори вратата и я заключи с катинара, който държеше в другия си джоб.

— Пази вратата — нареди на Мелор, — в случай че решат да стрелят в ключалката.

Мелор кимна.

Мъжете вътре викаха няколко минути, после утихнаха. Малко след това изпод вратата започна да се процежда саламура. Галони мътна вода заляха скалната площадка, прехвърлиха ръба и рукнаха надолу като медноцветен водопад.

— Толкова по въпроса за Ел — подхвърли Мелор.

— Всяко нещо си има край, мистър Мелор — отвърна Маскелин.

Двама мъже почнаха да вадят фенерите от сандъка, а Мелор, Маскелин и останалите — да разглобяват с метални щанги дъното на фургона. Отдолу имаше скрито отделение, където държаха туби с гориво и резачки.

Янти не смееше да се върне в тялото си и затова остана да се рее в морето от призраци. Носеше се през мрак, озаряван на места от нещата, които възприемаха други хора. Видя пътник, возещ се в карета, крадец, отмъкващ мигове от живота на други, и последното я изпълни със съжаление. Дълбоко в себе си Мара беше прав. Светът, в който живееше, така и не я бе приел. Така и не бе станала част от него. Най-добре бе да се върне при инквизитора и да го помоли да сложи край на живота ѝ. Може би, като се ровеха в останките от жалкото ѝ съществуване, щяха да открият някакъв смисъл в него.

Но още не. Задържаше я страхът, въпреки че успоредно с това растеше самосъжалението ѝ. Тя продължаваше да се рее из тъмнината, призрак, изплашен от собствената си смърт. Видя хаурстафи, разпръснати из огромния дворец, хиляди в горските лагери отвън и мъглявината на милиони по целия свят. Носеше се през невиждани пространства между обитавани помещения, покрай ярко осветения унмерски лабиринт и надолу към апартаментите със стъклени тавани.

Откри го коленичил до леглото, скрил разплаканото си лице в шепи. Парчетата от писмото бяха на пода до него.

Беше потресена да го види в такова състояние. Цялото му великолепие бе изчезнало. Беше се разголил пред нея, разголен и пред погледа на хаурстафската магьосница, която го наблюдаваше от стола отгоре. Беше скрил лицето си, сякаш по този начин би могъл да прикрие отчаянието си.

Изведнъж я обзе ярост. Какво право имаха хаурстафите да се бъркат в живота на други? В неговия живот? В нейния ? Те не бяха освободители на човечеството, а новите му поробители. Янти се пресегна към ума на магьосницата и събра във фокус всички нейни мисли и възприятия.

И след това ги изхвърли.

— Ако знаеше колко пари похарчих за този пират Хоулиш — каза Маскелин, — нямаше да се продадеш толкова евтино.

Капитанът канонир сви рамене и прегърна през рамо младата хаурстафска телепатка.

— Мисля, че и двамата спечелихме по нещо, мистър Маскелин.

Маскелин ги огледа. Момичето едва ли имаше шестнайсет, а момчето — осемнайсет. Ако бе толкова умен да достигне подобен пост в съвсем млада възраст, вероятно си даваше сметка, че може да измъкне от Маскелин много повече. Което означаваше, че причините да му помага са лични. Или причината бе в нея? Двамата гледаха как Мелор и хората му режат яките болтове в основата на оръдието.