Алън Камбъл - Море на призраците

— Благодаря ти.

Ария се засмя.

— Хайде, почти стигнахме.

Минаха по още един коридор и стигнаха тежка метална врата.

— Почакай — рече Янти. Усещаше присъствието на хора от другата страна на вратата — двама мъже с възприятия, ярки като разпалени в нощта фенери. „Военни униформи.“ Тя дръпна другото момиче. — Ария, там има някой.

— Това е кочияшът — отвърна Ария. — Чака ни. — Хвана Янти за ръка, отвори вратата и я изведе отвън.

Не беше кочияшът. Зад вратата имаше малка стая с бетонен под и стени. В центъра на пода бе изкопан канал. Стаята беше съвсем гола, ако не се броеше един метален стол и тръбите на стената, завършващи с кранове. Инквизитор Мара стоеше до едър войник с униформа на Гилдията. Войникът тъкмо разкопчаваше яката на ризата си. Държеше палка. Янти чу зад гърба си изщракване.

Ария беше заключила вратата.

— Какво означава това? — попита Янти.

Ария сведе глава.

Инквизитор Мара се покашля и каза:

— Това е началото на много дълъг процес. Ако обичаш, седни.

Скъпа Маргарет,

Не храня надежда, че някога това писмо ще стигне до теб, което донякъде ми дава куража да го напиша. От доста време те лъжа. Така и не успях да избягам от моята килия в Етугра. Не зная защо те излъгах — беше в момент на слабост и еуфория, когато всичко ми се струваше възможно. С годините сякаш започнах да забравям кой съм. Понякога причина за това е отчаянието. Мислех си, че ако ще умра тук, няма смисъл да ти давам фалшива надежда. Ако истината е жестока, съжалявам. Вече не се налага да ми пращаш пари. Мистър Суайнкикър пое управлението на друг затвор, а заместникът му има достатъчно средства.

Фургонът подскачаше по неравния горски път и войниците — четирима отпред и четирима отзад — се полюшваха в синхрон. Единият от двамата мъже на капрата държеше поводите, другият се бе излегнал назад и грееше лице на процеждащите се между клоните лъчи. Гората бе стара, със сплетени клони и огромни коренища. Над зелените поляни пърхаха пеперуди, между листата се рееха мушички. Маскелин затвори очи и пое въздух с пълни гърди. Подуши дим от огън много преди да стигнат пътния пост.

Изправеният до бариерата войник вдигна ръка.

Фургонът спря със скърцане.

— Хубав ден, нали? — подметна Маскелин.

— Ден като ден — отвърна войникът при бариерата. — Накъде сте тръгнали?

— Първи наблюдателен пост.

— Какво карате?

— Перлени фенери — отвърна Маскелин. — И ще участваме в някакво издирване по заповед на командир Раст.

— Трябва да проверя товара — каза войникът, заобиколи отзад и вдигна чергилото. След малко се върна и добави: — Знаете ли кое им е най-странното на перлените фенери? Пеперудите никога не кръжат около тях. Защо според вас е така?

Маскелин се намръщи.

— Никога не съм се замислял за това. Може би защото имат по-важна работа?

Войникът се разсмя, вдигна бариерата и им махна да минават.

Конете затрополиха по пътя. Щом се отдалечиха достатъчно, кочияшът попита:

— Защо наистина не летят около перлените фенери?

— Да ви призная честно, мистър Мелор, не зная — отвърна Маскелин. — Но подозирам, че това е една от онези загадки, при които отговорът или не означава нищо, или крие в себе си някоя от фундаменталните истини за вселената.

— Като ключовете на Удавниците?

— Именно, мистър Мелор. Все неща, подлежащи на по-обстойни изследвания.

Минаха през още два контролни пункта. С приближаване към двореца армейските лагери се разрастваха и бяха обкръжени от окопи и бодлива тел. Много акри гора бяха изгорени и изсечени, за да бъдат вдигнати казармени помещения, бункери и оръдейни площадки. Войниците се упражняваха на кални полигони. Сред дърветата лъщяха стоманени дула. От високи дървени кули ги следяха бдителните очи на часовои.

Рано следобед отбиха от пътя за Порт Ел и се отправиха на север. Тук настилката стана по-неравна, с дълбоки коловози и щръкнали камънаци. От време на време през някоя пролука в гората зърваха дворцовите кули и металните шпилове, извисяващи се като огромни черни корони.

Пътят свърши при плоска скална площадка, от която се разкриваше гледка към цялата долина. Площадката бе обрамчена от дървен парапет и на нея имаше няколко землянки и огромно оръдие. Докато фургонът се приближаваше, от колибата до бариерата се подаде войник и им викна да спрат.

— Ако търсите капитана — рече той, — няма да се върне преди седем.