Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Измина около минута, в която ветеранът се бореше със заклинанието. Знаеше, че то ще го смачка, само ако го допусне. Магията на Душите влияеше на хора със слаба воля. Същото важеше и за волята на полуживите. Ала Скар беше силен духом и отхвърляше заклинанието. Макар и да го омаломощаваше физически, магията не можеше да пръсне душата му. И той знаеше, че Ехоу Хоумс — неговият брат — също знае това. За радост на Скар, брат му въобще не беше добър магьосник. В сблъсъка им нямаше да има победител. Не и ако някой не се намесеше.

— Убий го! Отиди и го убий! — изкрещя Магистъра по магия, като не изпускаше концентрацията си от заклинанието, хвърлено върху брат му. Стийл извади меча си. Макар и добър боец, в момента ветеранът беше безпомощен срещу физическа атака. Зеленоокият войн щеше да го убие.

Скар продължаваше да се бори с Магията на Душите и засега успяваше да я надвие. Препускаше из всички онези спомени, които му даваха увереността, че не е злодей. Спомняше си Лилиен, която вярваше в него и го обичаше. Спомняше си добрите години като наемник, преди да се отдаде на похот и злодеяния. Започна да си спомня един по един епизодите от живота си. В името на всичко, в което беше вярвал, Скар нямаше да се предаде.

Изведнъж падналият на колене воин забеляза с периферното си зрение приближаващия се Стийл. Срещу воина полуживият нямаше как да се защити, не и в момента. Тогава разбра, че краят му е настъпил…

Битката се беше изместила от двора на Храма към вътрешните помещения. Защитниците, останали много малко на брой, бяха разцепени на групички и се защитаваха със сетни сили срещу вилнеещите някога-живи. Създанията успяха да проникнат в помещенията, където се укриваха жриците. За всички тях — невинни служители в Храма на изцелението Любов, настъпи клане. Стените бяха окъпани в кръв, а подовете чернееха от трупове. Попър и другарят му се бяха присъединили към една група от петима стражи, които бранеха входа на учебния корпус на младите лечители. Мъжете бяха зверски изморени, но не даваха отпор и се биеха по двойки. В залата, която защитаваха, бяха събрани всички студенти по медицина, практикуващи знанията си в Храма. Надушили, че в помещението се крият порядъчен брой жертви, група от четирима някога-живи се опитваше да проникне. Битката беше яростна. Първата двойка, охраняваща залата, беше посечена. Следващата двойка пазачи, които заеха местата им, бяха младокът и Попър.

Младежът беше успял да отсече главите на две от съществата, докато се сражаваха в двора. Адреналинът кънтеше в главата му. С един добре преценен замах стражът осакати още един от нападателите си, а със следващия си удар го обезглави. И тогава чу вика на агония, долетял от някъде ляво. Младежът се обърна и видя Попър, който се свличаше на земята. Противникът му го беше пронизал в стомаха. По-възрастният страж се строполи с усмивка. Беше се борил до края. Младият страж извика предизвикателно и се нахвърли върху убиеца на другаря си. Не след дълго торсът на съществото се търкаляше по пода. Потънал в необуздана ярост, защитникът продължи бясното въртене на меча си, връхлитайки останалите нашественици. За броени секунди главите на съществата излетяха от раменете им. Младежът коленичи до Попър и се разрида над изстиващото му тяло. Останалите мъже отдадоха чест на загиналия си другар и поздравиха младока за проявената смелост.

— Последвайте ме в Храма! — кресна със се сила младият страж, след като нахлу в помещението при студентите. — Елате с нас! Вземете мечовете на загиналите защитници, независимо от това дали можете да ги владеете, или не. Защитете Кралството си!

Словата на стражът успяха да трогнат останалите младежи и те тръгнаха след него. Всички задружно трябваше да дадат отпор на мрачните войски, които нямаше да проявят милост.

В същия момент Ехоу със задоволство гледаше безпомощното и сгърчено тяло на брат си. Стийл стоеше в очакване до коленичилата фигура, сразена от заклинанието. Магистъра усети опиянение и… щастие. Щеше да елиминира Скар и така никой никога нямаше да разкрие убийството на майка им или незаконното усвояване на фамилните богатства, с които магът си беше купил дипломата и привилегиите да бъде Магистър по магия. Ехоу чувстваше невероятен триумф. Животът му досега не беше лош, но щеше да става още по-хубав. Заклинателят не съжаляваше за нищо. Той не разбираше какво значи да съжаляваш. Не дължеше извинение никому за делата, които е вършил и които тепърва щеше да извърши. След броени секунди Стийл щеше да отсече главата на брат му, а в сърцето си Ехоу усещаше единствено мрачно удоволствие.