Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Стийл за секунди се озова при нея.

— Какво по дяволите? Ти! — възкликна бодигардът и извади оръжието си. До него се появи Магистъра по магия, който изглеждаше не по-малко изненадан.

— Какво правиш тук? Подслушваш ни… Какво чу? — приближи се към нея костюмираният мъж.

Тя обаче скочи ловко и го блъсна, след което се насочи към вратата. Стийл се оказа по-бърз. Със силен удар в гърба бодигардът я повали и извади от кесията си връв, с която да завърже ръцете й.

— Тя знае — констатира Ехоу.

— Няма да се измъкнете ненаказани, кучи синове… — започна да му крещи Лилиен.

— Ще видим тая работа — рече магът и я шамароса. — Стийл, вържи я добре и й запуши устата.

Ехоу извади ключ от джоба си и го размаха пред Лилиен:

— Не се безпокой. Няма кой да те открие тук. След като свърши битката, ще се разправяме с теб.

Стийл сбута Лилиен в един мрачен ъгъл на стаята и я завърза за много тежък шкаф, пълен с книги. За добавка, заклинателят произнесе няколко магически думи, за да я парализира напълно. Заклинанието щеше да трае поне няколко часа. Точно докато трае битката.

Мъжете излязоха от импровизирания кабинет, подсмихвайки се заради добре свършената работа. Ехоу не пропусна грижливо да заключи библиотеката, доверена му лично от Великия Мъдрец.

Не след дълго огънят в камината изгасна. Изгасна заедно с всяка надежда за Лилиен да се освободи. А най-тежката й болка идваше от факта, че нямаше да успее да помогне на Скар. Щяха да го убият, след това да се погрижат и за нея. Дано поне се срещнеха след смъртта.

Ветеранът беше посрещнат от съратниците си с в горичката с мрачен възторг. Слугите на Тъмния Господар го очакваха с нетърпение, защото Скар беше техният ключ към предстоящите кръвопролития.

— Съберете се! — извика офицерът на армията жадни за битка бойци.

Скар се покачи върху насип камъни и се извиси с цял ръст над подчинените си. Когато всички се скупчиха около Скар, той реши да ги удостои с няколко думи, преди да ги хвърли в последната им битка. Не че слугите на Мрачния Лорд имаха нужда от мотивиращи речи, тъй като те не влияеха на тъмната им природа. Но Скар възвръщаше човешкото в себе си и счете за нужно да каже някакво мотивиращо слово.

— Тази вечер ще окъпем Храма в кръв!

Кръвожадните воини, започналили да се превръщат в някога-живи, нададоха одобрително ръмжене. Звуците, които бойците издаваха, бяха свирепи, неудържими и чудовищни. За миг ветеранът си помисли, че защитниците на Храма нямат шанс срещу толкова ужасяващ враг. За щастие, доблестните мъже, които бранеха Любов, бяха предупредени и знаеха сценария, по който щеше да протече битката.

— През изминалите часове успях да вляза в Храма, тъй като стражите не бяха достатъчно бдителни. Там се срещнах с организатора на отбраната и го подкупих. Защитниците ще ни пуснат в Храма и ще ни позволят да избием жреците на Камъка.

Полуживите се умълчаха. Някой от тях се провикна:

— Защо ни е нужно да сключваме пакт с хората. Можем да изколим всички!

— Така е — отвърна му Скар. — И ще го направим. Но първо се налага да проникнем в сградата. Както виждате, стените й са високи и от здрав мрамор.

— Искаш да кажеш, че след като стражите ни пуснат и проникнем в Храма, ще ни позволиш да избием и тях.

— Именно — извика Скар, — но има и още нещо. В момента зад стените на Храма на Изцелението се намира Великия Мъдрец.

Някога-живите заръмжаха отново.

— Ще го убием и ще занесем главата му на Мрачния Господар като трофей.

Воините избухнаха в победоносни възгласи. Създанията бяха върнали уважението си към своя офицер. Той щеше да ги поведе на най-кръвожадната и славна битка.

— Време е да тръгваме. Помнете само едно — рече Скар, привличайки отново вниманието им, — не атакувайте преди да ви наредя!

Възобновената вяра в пълководеца правеше съществата лоялни. За тях Скар беше толкова необходим, колкото и Мрачния Господар.

Ветеранът поведе армията си някога-живи към Храма на Изцелението Любов, където предстоеше най-голямото падение на нечестивите.

Попър беше изключително напрегнат, защото всеки момент се очакваше някога-живите да изкочат на пътя и да ги нападнат. Младият му колега обаче беше още по-нервен и постоянно го обсипваше с въпроси.

— Смяташ ли, че онзи изрод ще удържи на думата си и че няма да се възползва от доверчивостта ни?

— Щом Великия Мъдрец му е повярвал и е отсъдил да действаме според плана, значи така трябва бъде.