Делиян Маринов - Пътуване през спомени

„Тогава къде беше щастието?“ — запита се Скар, докато навлизаше с бойците си във вътрешния двор на храма. — „Не е ли точно там, където човек е осъзнал горчивината на нещата и е решил да отдаде значимото на сладките неща в живота…“

Някога-живите спряха по команда на Скар. Бяха изпълнили целия двор, а в коридорите, обримчващи двора, се спотайваха защитниците, скрити зад дебелите сводове и арки.

Скар се усмихна — беше осъзнал, че единственият начин човек да стигне до сладката страна на живота е да свикне с горчилката дотолкова, че тя да не му прави впечатление.

Така беше направил самият Скар. Беше носил белега на злото в себе си, беше живял с него само за да му напомня, че трябва да се обърне към доброто и да извърви пътя на изкуплението с увереност. Защото Лилиен, неговата любима, го беше оценила. Беше го оценил и Великия Мъдрец, който се предполагаше, че е най-големият му враг.

Скар даде предварително уречената команда, насочена не към неговите бойци, а към защитниците на Храма.

Когато видя високо вдигнатия юмрук на предводителя на нашествениците, отговорникът по отбраната даде гръмката си заповед за атака. Десетки смели и достойни мъже започнаха да изскачат от укритията си. Някога-живите бяха изумени от внезапния развой на събитията и се обърнаха въпросително към Скар. Ветеранът им отговори по неочакван начин. Извадил двуострия си меч, той съсече най-близко стоящия до него нечистив боец. Главата на създанието литна високо във въздуха. Без да губи време, ветеранът се нахвърли върху друг от своите.

Запленен от силата, която злодеянието вливаше в есенцията на съществуването му, Скар беше във вихъра си. Защитниците бяха добре инструктирани как да водят схватката и някога-живите започнаха да дават сериозни жертви.

Разбрали вече, че собственият им офицер ги е предал, създанията се изпълниха с неистова ярост. И когато моментът на изненадата беше отминал, те отвърнаха на нападащите ги хора както подобава. Скоро писъците на посечени и наръгани мъже изпълниха целия храм. Слугите на Мрачния Господар бяха по-опитни от повечето стражи, някои от които водеха сражение за първи път.

Младите доблестни сърца на защитниците обаче препускаха в такта на битката. Те нямаше да побягнат и да се предадат. Някога-живите също не можеха да отстъпят, защото портите на Храма бяха залостени, а в гръб ги притиснаха Попър и неговият по-неопитен другар, вдигнали високо мечове и с бойни песни на уста. Стражите от входа бяха твърдо решени да се хвърлят в боя на помощ на събратята си и дори да загинеха, щяха да са спокойни, че не са извършили предателство, ами са се били до край.

Пукотевицата от яростната битка беше повече от красноречива. Ехоу и Стийл изкочиха от главния корпус на храма и застинаха на място. Пред тях се разстилаха стъпалата към вътрешния двор, където някога-живите се биеха със защитниците.

Постепенно войските на Мрачния Господар взеха превес над мъжете от Храма. Около бойното поле обикаляха жрици, опитващи се да помогнат на ранените воини, но безуспешно. Някога-живите посичаха всеки, който се изправеше на пътя им. Сражението щеше много скоро да свърши. И то в полза на нашествениците.

Ехоу огледа тясното бойно поле и веднага фокусира Скар. В главата на магът започна да се оформя матрицата на заклинанието, с което щеше да го убие. В този миг беше силно изблъскан от Ллойд.

— Какво по дяволите чакаш? — попита го дипломатът. — Нападай съществата!

— Не ми се меси! — извика Ехоу и също блъсна Ллойд. От силния удар Ллойд се стовари на земята. Когато се опита да се надигне, с ужас установи, че кракът му е лошо изкълчен. Дипломатът беше в напреднала възраст и не можеше да намери сили да се изправи. Той просто седеше на стъпалата и наблюдаваше сражението. И тогава видя Скар. Ветеранът беше заел страната на защитниците на Храма и се биеше ожесточено срещу доскорошните си другари. Сърцето на Ллойд се изпълваше с топлина. Ето че Скар беше оправдал доверието на Великия Мъдрец и наистина беше предал Мрачния си Господар. В същия миг вниманието на Ллойд се насочи към стоящия до него Ехоу. Магистъра по магия вдигна ръцете си срещу Скар и занарежда словата на Магията на Душите, която щеше да унищожи полуживия.

Скар посичаше със завидна лекота. Сякаш сърцето му, което вече не биеше в него, пееше песента на свободата. Щеше да даде всичко от себе си, за да помогне на стражите на Храма. Това беше неговият момент на триумф. Но в един миг всичко се промени. Скар усети онази ужасяваща магическа енергия, която беше убила Обелиск на Кралския път. Сега обаче тя беше насочена срещу ветерана. Изведнъж Скар беше изпълнен от невероятна немощ и със сетни сили той се обърна и видя мага, застанал срещу него с протегнати напред ръце. Магията изсмукваше цялото съществуване на Скар. Ветеранът изтърва меча си и падна на колене. Ако някой решеше, можеше много лесно да го посече. Ала някога-живите създания се заотдръпваха от него, защото също усетиха мощта на заклинанието. Слугите на Мрачния Господар се страхуваха от заклинателя, стоящ на стъпалата, защото бяха видели с каква лекота беше убил техния събрат на Кралския път. А и в сградата имаше достатъчно хора за убиване. Нашествениците изгубиха интереса си към Скар, оставяйки го да се гърчи в заливащите го вълни от магическа енергия.