Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— И ти му вярваш?! — възкликна младият страж. — Не чуваш ли какво се говори из Кралството? Че Великия Мъдрец разширява все повече и повече правомощията си. Че контролира дори самия Крал.

— И така да е, на мен ми е все едно. Аз съм войник. Изпълнявам заповеди. А ти не си достатъчно зрял, за да даваш такива. Затова по-добре си мълчи и следвай плана! — отговори му Попър.

— Кралството пада заради такива като теб! Консервативни типове, които изпълняват нареждания, без да се бунтуват и да отстояват своето!

За разлика от разпенения младеж, по-възрастният Страж държеше тона си спокоен:

— Кралството пада заради арогантни пишлемета като тебе. Мислите си, че можете да промените света и затова го разрушавате до основи. След това скимтите, че не знаете как да си построите нов!

Момчето, явно засрамено от думите на по-възрастния си колега, замълча и погледна с обида земята в краката си. Попър му хвърли съжалителен поглед и реши да го успокои, защото осъзнаваше, че младежът е изнервен заради първото си сражение.

— Горе главата, синко! Има ситуации, в които трябва да следваме сценария, най-вече защото не можем да предложим по-добър. Дори да не следваме плана, който Великия Мъдрец и началникът на защитата изготвиха заедно с мерзавеца, какво по-добро бихме могли да предложим, замисли ли се?

Момчето мълчеше. Изглежда, не беше разсъждавало по въпроса.

— Ти си войник. А след малко ще станеш истински войник. Защото ще си направил точно това, което се очаква от войниците. Те изпълняват заповеди…

— А не мога ли поне веднъж да послушам сърцето си? — попита младокът.

— Слушай сърцето си, когато си у вас с любимата. Когато си на служба, най-много да се прецакаш. Аз съм страж от много години. Ако бях слушал сърцето си по време на служба, щях да бъда или изгонен от работа или хвърлен в някоя яма.

Момчето кимна и обърна решителен поглед към пътя. Думите на Попър го бяха вдъхновили.

В същия момент планът се задейства. Нашествениците се проточваха в бавен траурен марш.

Охранителите на Храма трябваше да ги пуснат, а след това да запечатат портите.

Ами ако Скар ги беше измамил?

Попър и младият му колега щяха да са първите мъртъвци за деня.

От една достатъчно висока кула Ехоу наблюдаваше с ужас мудно, но сигурно настъпващите бойци. Магистъра по магия се взираше през лупите на бинокъла си в най-предната редица на нечистивата армия. Водеше ги Скар — неговият брат. Ехоу можеше да види решителното изражение на ветерана. Слугите на Мрачния Лорд вече се намираха почти при входа на сградата. Беше дошло време Ехоу Хоумс да действа. Имаше нужната енергия и концентрация. Колкото по-скоро постигнеше целта си, толкова по-скоро щеше да се освободи завинаги от хилядите, изпълнени с кошмари нощи, в които брат му се връщаше, за да го убие.

Ехоу изучаваше лицата на някога-живите. В тях нямаше живот, нито милост. Някои имаха гладки черепи, други бяха в процес на разлагане. Но всички до един крачеха уверено, предвкусващи агонията на човеците.

Младият страж опита да не се разтреперва от страх, но мисълта, че тези създания са далеч по-умели бойци от него, го ужасяваше. Младежът срещна погледа на полуживият предводител — мъжът, който по-рано го беше излъгал, представяйки се за полицай, търсещ лечение в храма, но и мъжът, на когото дължеше живота си.

Гледайки подминаващите го чудовищни създания, младокът осъзна, че всеки човек в храма дължи живота си на този странник.

След което стражът обърна поглед към Попър, чието лице беше като изсечена монета. Младежът искаше да прилича на по-възрастния си колега — доблестен и неустрашим страж.

Скар и воините му вече бяха проникнали в храма. Някога-живите му се подчиняваха безпрекословно. Бойците имаха невероятна дисциплина. Движеха се в строго определен ред и не докоснаха дори с пръст стражите на входа. Ветеранът се замисли колко полезни щяха да бъдат тези същества, ако служеха на доброто, ако се биеха за справедлива кауза.

„Но какво всъщност е справедливостта?“ — запита се Скар. — „Не е ли тя просто въпрос на гледна точка. Добри, зли — всички сме еднакви — просто хора, преследващи собствените си цели и гледни точки. А когато срещнем някого с противоположно на нашето възприятие, той автоматично се превръща в наш враг…“

Изведнъж полуживият усети безкрайна тъга. На света нямаше абсолютно добро или абсолютно зло.

Всички те — някога-живи, жрици, защитници, политици и дипломати, водеха най-голямата си битка не другаде, ами в самите себе си. И там някъде, дълбоко в умовете и сърцата си, избираха страна и плащаха съответната цена. Но каквото и да изберяха, рано или късно опитваха от всичко. Защото това беше изначалната природа на нещата. Защото това беше животът. И най-добрият начин да го изживее човек е, когато изпита горчивината на нещата.