Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Но хубавото усещане трая само миг. След това магът усети невероятна болка, взривила се в гръдния му кош. Изведнъж Ехоу се откъсна от заклинанието си и усети как в гърдите му, до дръжката си, е забит кинжал. Само миг и Ехоу Хоумс безславно се сгромоляса на земята…

Ллойд се отдалечи бавно от трупа на Магистъра. В последния решителен момент дипломатът беше успял да се изправи на крака, да извади кинжала от вътрешния си джоб и да наръга заклинателя. Макар че беше служил дълги години в наемнически отряд, дипломатът не беше убивал досега. Но мъжът вярваше, че убийството, което извърши, е оправдано. Сега обаче трябваше да напусне бързо бойното поле, да отиде в експерименталната зала и да намери Великия Мъдрец, който също щеше да се включи в битката.

Всичко се случи за броени секунди. Скар очакваше острието на Стийл да сложи край на живота му, когато изведнъж усети, че магията е свалена. Ветеранът успя да реагира веднага и се претърколи така, че мечът на зеленоокия воин срещна само въздуха. В целия хаос от тела и оръжия полуживият успя да намери меча си и го вдигна в момента, в който Стийл го връхлиташе за втори път. Двете остриета се отблъснаха със силен звън. Противниците се изгледаха. Бяха достойни. Но победителят от схватката щеше да е един. Стийл направи лъжливо движение встрани и успя така да се извърти, че да удари Скар в рамото. Полуживият обаче не усети болка. Ветеранът се възползва от краткото объркване на Стийл, който явно беше забравил срещу какво се бие и успя да го изрита в десния крак. Изгубил опората си, зеленоокият воин получи наръгване в хълбока. Скар извади меча си и отскочи назад. Жертвата му беше повалена. Ветеранът се доближи, готов за последен съсичащ удар, когато до ушите му достигна гръмкия смях на Стийл.

— Нима фактът, че ще умреш, те весели толкова? — попита го Скар, вдигайки меча си над главата му.

— Всички някога ще умрем. Ето защо се смея. Дали ще загина в тази битка, или в старческото си легло, смъртта е еднаква… — гласът му запазваше саркастичната си нотка дори в самия край.

Ветеранът си позволи да огледа наоколо. Дворът беше изпълнен с труповете… В Храма цареше тишина. В този миг Скар не знаеше кой е победил и въобще дали можеше да има победител в такава безмилостна сеч.

— Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен! — изхриптя Стийл, свит на земята, постепенно губещ кръвта си. Скар се вгледа в зелените очи на противника и си спомни:

„… Проблясваща в черно кама, с орнаментирана змия. И зелени пронизващи очи, които го гледат как умира с прерязано гърло…“

Скар си спомни, че лежащият пред него мъж е същият, който го беше издебнал и убил. Тогава у ветерана избухна и последното стаено пламъче гняв. Скар вдигна меча си, падна на колене до тялото на Стийл и го намушка. И пак и пак, и пак. Чак когато се увери, че тялото му е разфасовано, ветеранът се осъзна и прехвърли в главата си последните думи на Стийл.

„Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен!“.

„Лилиен…“ — последната мисъл на Скар, преди мракът на отчаянието да го окъпе, последван от загубата на съзнание.

Мисълта, с която се пробуди, беше, че е най-великият магьосник, съществувал в Сявасугда, Последното измерение. След това обаче си спомни, че има още много дела, които трябва да свърши, за да утвърди абсолютното си господство.

Мрачния Господар лежеше в руините на Храма на Изцелението Форгивънс, който неговите слуги бяха завладели и опустошили за него.

Слънцето на новия ден палеше пясъка под тялото му, но Нумориус не обръщаше внимание на дребните неудобства. Та той беше успял да покори цяло магическо поле, да го разкъса и да овладее изфабрикуваната нова магическа материя.

Мрачния лорд се чувстваше непобедим, чувстваше се безсмъртен. Изправяйки се с невероятна пъргавина, той отправи взора си в далечината. Докъдето стигаше погледът му, в която и посока да се обърнеше, Нумориус виждаше телата на хиляди полуживи.

Неговите бойци! Неговите легиони! Неговият миг на триумф. Трябваше да ги призове. И тъй като беше спал непробудно през изминалото денонощие, магьосникът беше акумулирал нужната енергия. С високо вдигнат жезъл, Нумориус занарежда словата на заклинанието, а до него стоеше Забрава, напълно предан и неустрашим.

Докато с лице, отправено към небесата, Нумориус мълвеше магията си, спящият в близост аморфид се пробуди и разпери криле. Двамата обединиха усилия и не след дълго Камъка на Живота, поставен за връх на скиптъра, засия в ярко зелен цвят. Около самия магически предмет се издигна гъста зелена мъгла, която беше почти непроницаема. За броени минути тя започна да се разпростира по цялата територия. Щом Забрава усети докосването й, осъзна, че силата му се удвоява. Чувството беше толкова блажено…