Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Скар кимаше, запленен от историята.

— Както знаеш, съществува и друг Камък, този на живота, който Нумориус успя да подчини. Според древните писания съществува и трети Камък. Знаем за него и предполагаемото му местонахождение от години, но до една експедициите за намирането му пропадаха.

— Защо? — попита Скар.

— Защото изследователите не се връщаха, а ние спряхме да изпращаме нови… Нуждаехме се от тях във войните срещу гоблините и варварите.

— Какъв е този Камък?

— Не се знае много за него, освен че е могъщ колкото и останалите. Нарича се Камъка на Кръвта и от скриптовете, които успях да разчета, разбрах, че може да направи безсмъртен този, който го овладее…

— И искате от мен да го намеря? — прекъсна го Скар с вълнение в гласа.

— Искам да го намериш и да си върнеш нормалния живот… — отговори му Великия Мъдрец.

— А защо решихте, че мога да се справя?

— Погледни картата. В Драконовите планини има пещера. Носи името Прекъснатото Измерение. Според древните писания в нея се крие проход, който ще те отведе при Камъка. Всички живи изследователи, които изпратихме, изчезнаха. Но ти си полужив, есенцията на съществуването ти е друга. Може би ще успееш там, където другите се провалиха.

Скар разгледа картата още веднъж — този път по-уверено. Щеше да опита. Спомни си за Драконовите планини — знаеше в коя посока се намират. От храма, в който се намираше в момента, го деляха три дена поход до Кралския Път. А оттам щеше за седмица да стигне до подножието на планинския масив.

— Как да ви се отплатя за тази възможност? — попита Скар, а тонът му издаваше въодушевление.

— Ако успееш да овладееш Камъка, върни се и заеми страната на Кралството в борбата срещу Мрачния Господар. Той отново въздигна легионите си от полуживи и ние човеците няма да можем да издържим дълго.

Скар беше повече от съгласен. Изведнъж целият му микросвят се наля със смисъл. Щеше да открие Камъка и да се включи във войната срещу Нумориус. А когато унищожеше Мрачния Лорд, щеше да започне нов живот.

Ветеранът се поклони на Роландан и с решителна стъпка тръгна към изхода на Храма. Кийтс го чакаше при портите. Скар не очакваше да срещне младия страж. Новината, че младокът, с когото по-рано имаше спречкване, е жив, накара Скар да се почувства някак щастлив.

Момчето носеше доспехите на загиналия си другар Попър, а на наметалото си беше закачил значка, идентифицираща го като отговорник по отбраната на Храма. Когато Кийтс видя Скар, се втурна и го прегърна по братски.

Ветеранът се усмихна и поздрави момчето.

— Здравей, доста неща се случиха през последното денонощие — той посочи новото снаряжение на младока.

— О, да! — отговори с лъчезарна усмивка къдрокосото момче. — Тъй като старият отговорник по реда загина героично в битката, Великия Мъдрец ме назначи с думите, че напълно заслужавам званието.

— Страхотно! Сигурен съм, че ще оправдаеш и занапред избора му! — отговори Скар.

След няколко секунди мълчание Кийтс се прокашля и подаде на Скар някаква огромна кожена торба.

— Разбрах, че ти предстои дълго пътешествие. Реших, че ще имаш нужда от това-онова. Всичко, което ще ти потрябва, е в торбата.

Полуживият пое вързопа и го разтвори. Вътре имаше скаутско въже, налакътници, няколко кинжала, кремък и други джунджурийки. Скар се усмихна на младежа, а той продължи.

— Намерихме ги на бойното поле. Мисля, че ще ти послужат добре!

Кийтс подаде на Скар оръжието му.

Ветеранът пое с финес верния си двуостър меч и благодари на Кийтс.

— Е, това е! Беше ми приятно да те срещна. Ти промени живота ми — младежът подаде десницата си на Скар.

— На добър час, приятелю! — бяха последните думи на младия страж, който се запъти към вътрешността на Храма.

Скар тръгна в обратна посока — навън — към света, който го очакваше. Винаги е приятно да чуеш благи думи за из път, особено когато не знаеш какво те очаква.

След половин час ветеранът вече напредваше по маршрута, който щеше да го отведе в Драконовите Планини. Небето беше толкова чисто и бодро, че се открояваше полетът на всяка птичка, напуснала гнездото си. Скар беше доволен. Красиво утро, в което той поемаше на поредното си пътешествие към… към… Драконовите планини! Към шанса си да бъде отново човек. Шанс, който не трябваше да пропуска, най-вече защото сам си го беше извоювал.

Налагаше се да побърза. Времето му изтичаше.

… Скрита в далечните сенки, тя го следваше неумолимо. Все още не можеше да го настигне, а и не трябваше да му се разкрива. Щеше да изчака подходящия момент. Леките й стъпки щяха да вървят по неговите. Нейната сянка щеше да се слее с неговата. Целия си живот беше отдала на това. На него. И макар той да беше срещнал края си, дори след края, тя щеше да продължи да го следва. Защото неговата съдба беше и нейна. Защото трябваше отново да са заедно.