П Каст - Белязана

— Права си. Ще стане кофти, ако налети случайно на Ерик.

— Ще стане ужасно. Добре, сега по-добре да побързам да хвана Неферет преди петия час. Ще се видим след училище.

И без да изчакам нейното «довиждане», тръгнах за стаята на Великата жрица. Какъв ужасен ден! Елиът умира, а аз съм съблазнена от кръвта му. Отивах на ритуал на Самхайн с група момичета, които ме мразеха и държаха да ми го покажат. На всичкото отгоре, изглежда, бях обсебила бившето си гадже.

Да, днешният ден определено беше един от най-гадните.

Ако ръмженето и съскането на Скайлар не бе привлякло вниманието ми, никога нямаше да забележа Афродита да се промъква покрай стаята на Неферет и да прибягва крадешком към нишата в дъното на коридора.

— Какво има, Скайлар? — Вдигнах предпазливо ръката си към котарака на Неферет, припомняйки си думите й за лошия му характер. Добре, че този път както никога Нала беше до мен, а не се мъкнеше на метри отзад, както правеше обикновено, иначе Скайлар щеше да я изгризка на една хапка. — Мац-пис-пис!

Огромният оранжев котарак ме изгледа замислено (може би се питаше дали си заслужава труда да ухапе протегнатата към него ръка). Накрая взе решение, изпухтя и тръгна мързеливо. Отърка се в краката ми, изсъска още веднъж към нишата и изчезна към стаята на Неферет.

— Какъв му е проблемът, по дяволите? — Погледнах нерешително и се зачудих какво би накарало една котка да пухти и съска така яростно.

В същия момент я видях. Седеше на пода до красивата статуя на Никс. Беше в сянката на постамента, затова не я забелязах веднага. Главата й бе отметната назад, от очите й се виждаше само бялото. Изкарах си акъла. Стоях като закована и очаквах всеки момент от лицето и да потече кръв. Тя простена и измърмори нещо, което не успях да разбера, очите й зашариха под притворените клепачи, сякаш гледаше филм. Афродита имаше видение. Сигурно бе усетила, че наближава, и се бе скрила в нишата, за да не я види никой и да запази за себе си видените ужасии. Кучка проклета!

Добре. Сега щях да разбера какво замисля. Наведох се, хванах я за ръката и й помогнах да се изправи на крака. (Оказа се много по-тежка, отколкото изглеждаше.)

— Хайде — изпъшках и я поведох по коридора, превита под тежестта й. — Хайде да се поразходим и да видим какво искаш да скриеш от Великата жрица.

За моя радост стаята на Неферет беше наблизо. Влязохме, залитайки, а Неферет веднага скочи от бюрото и се спусна към нас.

— Зоуи! Афродита! Какво става? — Но щом огледа по-добре Афродита, тревогата й бе заменена от облекчение и разбиране. — Помогни ми да я сложим на стола. Там ще й е по-удобно.

С общи усилия я пренесохме до големия кожен стол и я оставихме да потъне в него. Неферет приклекна до нея и я хвана за ръката.

— Афродита, в името на богинята те призовавам да кажеш какво виждаш!

Гласът й беше тих, но твърд и нетърпящ възражения.

Клепачите на Афродита потрепнаха, тя отвори уста и пое дълбоко въздух. Изведнъж очите се отвориха, бяха изпълнени е ужас.

— Толкова много кръв! От тялото му изригва толкова много кръв!

— От чие тяло, Афродита? Концентрирай се, моля те, и проясни видението — изкомандва Неферет.

Афродита отново отвори уста, жадна за въздух.

— Но те са мъртви! Не! Не! Това не може да бъде! Не е правилно. Не е естествено! Не разбирам, не…

Клепките й отново запърхаха и погледът й започна да се прояснява. Огледа се объркано, изглежда не можеше да познае никого и нищо. Очите й ме докоснаха и останаха втренчени в моите.

— Ти… — каза накрая, — ти си знаела.

— Да — кимнах, убедена, че се опитва да скрие видението си, но не подех темата, само отбелязах: — Намерих те в коридора и…

Неферет вдигна ръка и ме спря.

— Не, тя не е свършила. Не може да свърши толкова бързо. Просто видението още не се е избистрило — изрече припряно, после отново сниши глас и възприе същия заповеден тон: — Афродита, върни се. Кажи какво става и какво искаш да промениш.

Ха! Сега те сгащиха! Не можах да се въздържа да не злорадствам. Все пак вчера се бе опитала да извади очите ми.

— Мъртвите…

Ставаше все по-трудно да я разбере човек. Тя избърбори нещо, което ми прозвуча като «Тунели… убиха някого там… аз не… аз не мога…».

Безспорно не беше на себе си. Почти ми стана мъчно за нея. Беше ясно, че това, което виждаше, я побърква. Очите й зашариха из стаята, намериха Неферет и сякаш я разпознаха. Това ме успокои. Тя се завръщаше и от цялата бъркотия нямаше да остане и помен. Но още не си бях довършила мисълта и очите й, които бяха като залепени за тези на Неферет, се разшириха болезнено. По лицето й се изписа ужас и тя изпищя.