П Каст - Белязана

Той поклати глава и очите му ми казаха, че съм го обидила.

— Афродита ме възбуди физически. Това, което правиш ти, докосва сърцето ми. Знам разликата и мислех, че и ти я съзнаваш.

Погледнах в красивите му сини очи, запленили сърцето ми още от първия миг, когато погледнаха в моите, и казах тихо:

— Извинявай. Не беше честно от моя страна. Аз също осъзнавам разликата.

— Обещай ми, че няма да допуснеш Афродита да застане между нас.

— Обещавам!

Обещанието ми ме изплаши, но бях искрена.

— Добре.

Нала изплува от мрака, уви се около краката ми и замяука.

— Трябва да я прибера и да я сложа да спи — казах тихо.

— Добре — усмихна се той и ме целуна бързо. — Довиждане, Зи. Ще се видим в събота.

Прибрах се в стаята с пламнали устни.

Следващият ден започна, както по-късно отчетох, подозрително нормално. Докато закусвахме, разказах шепнешком на Стиви Рей колко готин и страстен беше Ерик снощи, после започнахме да обсъждаме какво да облека за събота. Изобщо не забелязахме приближаването на Афродита и зловещата й тройка — Войнствената, Ужасната и Осата. Часът по история на вампирите беше толкова интересен — от амазонките преминахме в Древна Гърция и научихме за техния вампирски празник, наречен Корея — че забравих за планирания тази вечер ритуал на «Дъщерите на мрака». Поне за мъничко бях престанала да се тревожа за Афродита и да се чудя какво да направя. Часът по актьорско майсторство също ми хареса. Бях подготвила един от монолозите на Кейт от «Укротяване на опърничавата» (Обикнах тази пиеса, след като гледах филма с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън.) Когато излязох от класната стая, Неферет ме приклещи в ъгъла и ме попита докъде съм стигнала с учебника по социология на вампирите от шести курс. Трябваше да й призная, че не съм напреднала много (всъщност не бях прочела нищо, но се опитах да не обръщам внимание на огорчението й и казах, че бързам за часа по английски). Влязох в стаята, наместих се между Деймиън и Стиви Рей и адът изведнъж се отвори.

Всичко, което до този момент изглеждаше нормално, се обърна с краката нагоре.

Пентесилея четеше «Ти тръгни, а аз ще остана още малко…» от четвърта глава на «Последната нощ на Титаник» от Уолтър Лорл. Книгата беше интересна и ние слушахме както обикновено, когато глупакът Елиът започна да кашля. Голям досадник беше този.

Някъде по средата на главата и на изнервящата кашлици изведнъж подуших странна миризма, сладка, вкусна и изкусителна. Вдишах дълбоко, но се опитах да не изпускам нишката на текста.

Кашлицата на Елиът се засили и целият курс, включително аз, обърнахме гневни погледи към него. Не можеше ли да вземе някакви капки, сироп за кашлица или поне да пийне малко вода?

И тогава видях кръвта.

Както никога Елиът не се излежаваше и не дремеше. Седеше изпънат като струна и гледаше покритата си с прясна кръв длан. Изкашля се отново и всички чухме ужасния пльокащ звук, който ми напомни за деня, когато бях белязана. От устата му блъвна аленочервена кръв.

Гърлото му загъргори.

— Извикайте Неферет! — кресна Пентесилея, издърпа едно от чекмеджетата на бюрото, извади чиста, сгъната на четири кърпа и тръгна бързо между редовете към Елиът. Ученикът, който беше най-близо до вратата, изхвърча навън.

Гледахме смаяни как Пентесилея достига до Елиът в момента на следващия пристъп на кървава кашлица, точно навреме, за да я улови в кърпата. Той заби лице в кърпата, започна да плюе, повръща и хълца и когато най-после вдигна поглед, всички видяхме, че по бледото му кръгло лице се стичат кървави сълзи. Кръв шуртеше от носа му, сякаш беше чешма с отворено докрай кранче. Той обърна лице към Пентесилея и аз забелязах тънката кървава струйка, която се стичаше от ушите му.

— Не! — извика той с чувство, на каквото смятах, че е неспособен. — Не искам да умра!

— Ш-ш-шт… — опита се да го успокои Пентесилея. Оранжевата й коса полепна по потното му лице. — Болката скоро ще премине.

— Но… но аз… — зарида той с глас, който само напомняше за неговия, после избухна в нов пристъп на кашлица и повърна във вече напоената с кръв кърпа.

Неферет влезе в стаята с двама високи и яки вампири, които носеха носилка и одеяло. В ръцете й имаше шишенце е бяла като мляко течност. Преди да ги огледаме добре, вратата се отвори отново и Дракон Ланкфорт връхлетя в стаята.

— Това е менторът му — прошепна почти без глас Стиви Рей.

Кимнах и си спомних.