П Каст - Белязана

— Да, знам. Не бива да гледам толкова мрачно на нещата. Чакай, ще се развеселя, след като…

Ниското й ръмжене ме накара да спра и да се огледам. Тя също спря. Гърбът й се изви в дъга, козината й настръхна и тя заприлича на малка космата топка. Но присвитите й очи гледаха злобно и войнствено, когато изсъска яростно в нощта.

— Нала, какво…

И още преди да се обърна и да погледна в посоката, накъдето гледаше тя, по гърба ми полазиха ледени тръпки. По-късно, когато направих разбор на ситуацията, не можах да си обясня защо не изкрещях. Спомням си, че устата ми се отвори и поех въздух, но звук не последва. Сякаш бях онемяла. Но дори да бях онемяла, това не обясняваше пълното ми вцепенение.

На по-малко от десетина крачки от мен, в сянката на стената, стоеше Елиът. Стори ми се, че се движи в посоката, в която вървяхме и ние с Нала. Чу съскането й и се обърна наполовина към нас. Нала изфуча отново. Елиът се стресна и с едно бързо движение се обърна изцяло към нас.

Кълна се, че спрях да дишам. Беше призрак — трябваше да бъде, но изглеждаше толкова плътен, толкова реален, че настръхнах цялата. Ако не бях видяла с очите си как тялото му отхвърля Промяната, щях да си помисля, че си е той, само дето изглежда адски блед и… странен. Беше направо бял, но имаше и друго. Очите му бяха различни. Слабата светлина се отразяваше в тях и те блестяха в зловещо ръждиво като засъхнала кръв.

Точно както светеха и очите на Елизабет.

Имаше и още. Тялото му изглеждаше променено — слабо. Как беше възможно това? Накрая дойде миризмата. Миришеше на старо, на прах, на нещо древно, като скрин, останал затворен с години, или като зловещо подземие. Същата миризма, каквато усетих и при Елизабет.

Нала изръмжа. Елиът приклекна, изви гръб и изсъска срещу нея. Оголи зъби и аз видях издължените му кучешки зъби. Той направи крачка към нея, сякаш се готвеше да я нападне. Реагирах светкавично, без да мисля.

— Остави я на мира и се махай оттук!

Изненадах се от себе си. Сякаш подвиквах на злобно куче. Изобщо не ми личеше, че всеки момент щях да припадна от страх.

Главата на Елиът се люшна към мен и пламъкът в очите му ме докосна за първи път. Злото в чистия му вид. Гласът на интуицията, който вече познавах добре, изкрещя в мен: «Това е отвратително»

— Ти… — изграчи той.

Гласът му беше ужасен, стържещ и гърлен, сякаш нещо бе повредило гърлото му.

— Ще те хвана — изръмжа той и тръгна към мен.

Страхът ме парализира.

В същия миг бойният вик на Нала разцепи нощта. Тя се хвърли върху призрака на Елиът. Зашеметена от ставащото, очаквах да видя как забива зъби в празното пространство, но тя се вкопчи в бедрото му, пусна ноктите си и зафуча като хищник с поне три пъти по-големи размери от нейните. Той изпищя, хвана я за врата, отскубна я от себе си и с невероятна скорост буквално прелетя над високата стена и изчезна в нощта.

Затресох се от ужас, разтреперих се толкова силно, че едва не паднах.

— Нала! — проплаках в тъмното. — Къде си, момичето ми?

Веднага дочух ръмженето й и след миг беше при мен, но приличните й на цепки очи бяха отправени все още към стената. Приклекнах до нея и опипах костите й е треперещите си ръце. Изглеждаше цяла и невредима. Гушнах я и побягнах с все сила далеч от стената.

— Всичко е наред. Всичко свърши. Той си отиде. Смелото ми момиче! — продължих да бъбря и да тичам.

Тя опря предните си лапи на рамото ми, надигна се и продължи да ръмжи, вперила поглед назад.

Щом стигнахме до първите улични лампи, спрях и я вдигнах пред себе си, за да се уверя още веднъж, че наистина е добре. Това, което открих, накара стомаха ми да се сгърчи толкова силно, че едва не повърнах. По лапата й имаше кръв. Само че не беше нейна. И не миришеше приятно като прясната. Имаше дъх на мухъл, на мазе. Изтрих лапата в тревата и едва се сдържах да не повърна. Вдигнах я отново и забързах по алеята към общежитието. Нала продължи да ръмжи и да гледа назад.

Стиви Рей, Деймиън и Близнаците не бяха там и това ми се стори подозрително. Нямаше ги пред телевизора, нито в компютърната зала и в библиотеката. Не бяха и в кухнята. Изкачих задъхано стълбите с надеждата да заваря Стиви Рей в стаята. Уви!

Седнах на леглото си и започнах да галя притихналата Нала. Дали да ги потърся? Или да остана тук, докато Стиви Рей се прибере? Погледнах към часовника. Имах не повече от десет минути да се преоблека и да отида в спортната зала. Но как да отида след всичко, което се случи?

Всъщност какво точно се бе случило?