П Каст - Белязана

— Ш-т! — скастри ни някой отпред.

Затворих уста и се опитах да разбера накъде вървим.

Беше около четири и половина сутринта. Всички спяха. Видя ми се странно да вървя из тази хубава част на Тулса — квартал, застроен е петродолари — без да ме забележи никой. Минавахме напряко през разкошни градини и дворове, но нито едно куче не залая. Сякаш бяхме сенки… или призраци… Тази мисъл ме накара да потръпна.

До скоро скритата в облаците луна сега огряваше със сребристобялата си светлина неочаквано ясното небе. Кълна се, че още преди да получа Белега, можех да гадая по светлината й. Беше студено, но странно защо това не ми пречеше. Опитах се да не мисля какво прави Промяната с физиката ми.

Пресякохме улицата, после се промушихме безшумно между два двора, чух ромон на течаща вода и скоро зърнах пред нас малко мостче. Луната огряваше поточето под него и то изглеждаше така, сякаш някой бе разпръснал живак по водната повърхност. Красотата му ме заплени и аз забавих инстинктивно ход, напомняйки си, че нощта е моят нов ден. Надявах се никога да не се наситя на прелестите на тъмнината.

— Хайде, Зи — прошепна Ерик от другата страна на мостчето.

Вдигнах поглед към него и видях силуета му пред великолепна къща с терасирани поляни, с езеро, павилион, фонтани и водопади (тези хора бяха въшливи от пари). Изведнъж ми заприлича на романтичен исторически герой като… като… сещах се само за двама романтични герои — Супермен и Зоро — но нито един от тях не беше историческа личност. Но Ерик изглеждаше като рицар, обвит в романтичен ореол. Изведнъж се сетих чия е тази фантастична къща и забързах по мостчето.

— Ерик — прошепнах развълнувано. — Това е музеят на Филбрук. Ако ни хванат, че се мотаем наоколо, здравата ще загазим.

— Няма да ни хванат.

Трябваше да подтичвам, за да не изостана от него. Той бързаше, изгаряше от нетърпение да настигнем тихата призрачна група.

— Но това не е просто някаква богаташка къща. Това е музей. Има двайсет и четири часова охрана.

— Афродита ще ги дрогира.

— Какво?!

— Ш-т! Няма да им стане нищо. Ще поспят известно време, после ще се приберат у дома и няма да помнят нищо. Какво толкова?

Не отговорих, но не ми хареса, че за него дрогирането на охраната беше «какво толкова». На мен не ми изглеждаше редно, въпреки че разбирах необходимостта от това. Ние бяхме нарушители. И не искахме да ни хванат. Затова охраната трябваше да бъде дрогирана. Разбирах го. Но просто не ми харесваше. Беше поредното нещо в устава на «Дъщерите на мрака» и тяхното самовлюбено отношение към света, което плачеше за промяна. Все повече ми напомняха на фанатици, което не бе особено ласкателно сравнение. Афродита не беше бог (нито пък богиня, в нейния случай), независимо как се виждаше самата тя.

Ерик спря и ме изчака. Скоро се присъединихме към останалите в подножието на хълма, на върха на който се виждаше красив павилион, и оформихме около него широк кръг. Бяхме съвсем близо до декоративното езеро, чиито каменни стени опираха до терасите пред музея. Мястото беше удивително красиво. Бях идвала тук няколко пъти на екскурзия и веднъж за час по изобразително изкуство. До такава степен се бях влюбила в мястото, че се опитах да го нарисувам, въпреки че не ме бива в рисуването. Нощта бе превърнала добре поддържаното имение с красиви градини и мраморни фонтани, което помнех, в приказно, окъпано в лунна светлина царство, сгушено сред сиви, сребристи и тъмносини редици от облаци.

Самият павилион също беше прекрасен. До него се стигаше по голяма мраморна кръгла стълба, а самият той изглеждаше като трон. Куполът му се поддържаше от красиви бели колони и бе осветен отвътре. Приличаше на древногръцки павилион, реставриран и облян от светлина, за да може нощта да разкрие цялото му великолепие.

Афродита изкачи стълбите, зае мястото си в средата на павилиона и веднага засмука част от красотата и магията му. Естествено Войнствената, Ужасната и Осата също бяха там. Имаше и още едно момиче, което не познавах. Може да съм я виждала милион пъти, но не я бях запомнила. Беше просто още една русокоса Барби (въпреки че най-вероятно се казваше Злата или Жестоката). Масата в средата беше покрита е черна покривка, върху която имаше купища свещи и други неща, включително един бокал и нож. Някакво хлапе дремеше с подпряна на масата глава. Покрито бе с плащ, за да не се вижда тялото му. Заприлича ми на Елиът в нощта, в която играеше ролята на хладилник.