П Каст - Белязана

Сигурно му бе коствало много да позволи на Афродита да източи кръвта му за ритуалите си. Запитах се дали тази процедура е ускорила смъртта на Елиът. Категорично отказах да си призная, че устата ми отново се напълни със слюнка, когато си помислих, че кръвта на покритото с плащ дете ще бъде смесена с виното в бокала. Отвратих се от себе си и едновременно с това го пожелах още по-силно.

— Ще събера кръга и ще призова духовете на нашите прадеди да празнуват с нас — започна Афродита.

Говореше тихо, но гласът й ни заля като отровна мъгла. Беше глупаво да се плаша от духовете, които щяха да влязат в кръга на Афродита, особено след скорошната ми среща с техни побратими, но честно казано, не бях толкова любопитна, колкото изплашена. Може би интуицията ми казваше, че трябва да остана, за да разбера нещо за Елизабет и Елиът. А и ритуалът беше нещо, което всяка Дъщеря на мрака правеше. Следователно не би могло да бъде толкова страшно или опасно. Афродита изглеждаше спокойна и овладяна, но според мен играеше роля. Дълбоко в себе си беше като всяка друга грубиянка — несигурна и незряла. Грубияните избягваха по-силните от тях, затова ми се стори логично да призове безобидни, дори мили духове. Не вярвах, че ще посмее да се изправи пред някое голямо и лошо чудовище.

Или странен тип като Елиът.

Започнах да се отпускам под вече познатия тътен на силите, докато всяка от четирите Дъщери на мрака поемаше съответстващата на представяния от нея елемент свещ и заставаше в правилната посока на малкия кръг в павилиона. Афродита призова вятъра и мекият бриз повдигна леко косата ми, незабелязано от другите. Затворих очи и се насладих на тръпката от преминаващото през тялото ми електричество. Напук на Афродита и нейните слуги посрещнах с радост началото на ритуала. Ерик стоеше до мен и това ме накара да забравя, че никой друг не иска да разговаря с мен.

Отпуснах се, напълно убедена, че бъдещето не може да бъде чак толкова лошо. Щях да се извиня на приятелите си и щяхме заедно да разнищим цялата странна история около онези призраци. Освен това може би щях да се сдобия с най-готиното гадже в училището. Всичко щеше да се оправи. Отворих очи и се загледах в Афродита, която обикаляше кръга. Всеки един от елементите пращеше и хвърляше електричество по кожата ми. Зачудих се как Ерик, който беше толкова близо до мен, не усеща нищо. Дори се обърнах лекичко към него, очаквайки да срещна погледа му, докато елементите играеха по кожата ми, но той като всички други гледаше в Афродита. (Което беше доста дразнещо. Не беше ли редно поне веднъж да ме погледне?) Афродита започна ритуала с призоваването на предците. Аз забравих за всичко друго и се загледах в нея. Тя застана до масата и поднесе над пламъка на лилавата свещ дълга плитка от суха трева. Тя пламна бързо. Афродита я остави да се разгори, после я загаси, размаха я около себе си и заговори, изпълвайки въздуха с гъсти валма дим. До ноздрите ми достигна аромат на бизонова трева. Тя беше една от най-свещените ритуални билки, защото привличаше духовната енергия. Баба често я използваше за подсилване на молитвите си. Но изведнъж сбърчих нос. Бизоновата трева трябваше да се използва само след като салвията пречистеше пространството. Иначе можеше да привлече всякаква енергия, а «всякаква» не означаваше само добра. Но вече беше късно да се намесвам, даже и да успеех да спра церемонията. Афродита вече призоваваше духовете. Гласът й звучеше напевно и злокобно, добил нова сила от къдрещия се около нея дим.

— Чуйте древния зов в тази нощ на Самхайн, о, вие, духове на нашите прадеди! Нека в тази нощ на Самхайн димът да отнесе гласа ми към Другия свят, където светли духове играят по зелената трева на вечната памет. В нощта на Самхайн аз няма да призова духовете на нашите човешки прадеди. Ще ги оставя да спят. Нямам нужда от тях нито в живота, нито в смъртта. В нощта на Самхайн призовавам нашите мистични предци, нашите духовни прадеди — онези, които някога са били повече от човеци и които и след смъртта си са повече от човеци.

Напълно омагьосана, гледах заедно е другите как пушекът се вие нагоре, къдри се и постепенно придобива форма.

В началото реших, че си въобразявам, и примигнах, за да се отърся от видението, но скоро разбрах, че това, което виждам, не е въображаем образ. Димът започна да оформя фигури на хора. Бяха трудно забележими, по-скоро очертания на силуети, отколкото на тела, но Афродита продължаваше да размахва оплетения сноп и те постепенно се изпълниха със същност. Кръгът изведнъж се изпълни с призрачни фигури с тъмни дупки вместо очи и отворени усти.