П Каст - Белязана

Тези не приличаха по нищо на Елизабет и Елиът. Бяха си точно такива, каквито си представях, че са призраците — сиви, прозрачни и зловещи. Подуших въздуха и не долових миризма на мухъл.

Афродита остави на земята димящата главня и взе бокала. Дори от мястото, където стоях, можех да видя необикновената бледност на лицето й, сякаш бе придобила физическите характеристики на призраците около себе си. Червената й рокля изглеждаше болезнено ярка в кръга от сиви силуети, мъгла и дим.

— Приветствам ви, духове на нашите предци, и ви моля да приемете нашия дар от вино и кръв, за да усетите отново вкуса на живота. — Вдигна високо бокала и призраците зацвъртяха и заръмжаха развълнувано. — Добре дошли сред нас! Под защитата на моя кръг ви…

— Зо! Знаех си, че ако се потрудя, ще те намеря! — Гласът на Хийт отекна в мрака и заглуши думите на Афродита.

— Хийт? Какво правиш тук?

— Ами… ти не ми се обади…

Глух и ням за всичко останало, гой се приближи до мен и ме прегърна. Нямах нужда от лунната светлина, за да видя зачервените му от недоспиване очи.

— Липсваше ми, Зо! — каза високо и усетих дъх на бира.

— Хийт, трябва да…

— Не. Нека остане — прекъсна ме Афродита.

Погледът на Хийт се премести върху нея и аз се запитах как ли изглежда тя през неговите очи. Афродита стоеше в езеро от светлина, идваща от осветения таван на павилиона, сред облаци от ароматен пушек. Изглеждаше така, сякаш беше под вода. Червената копринена рокля бе като втора кожа по тялото й. Гъстата руса коса падайте тежко по раменете й. Устните й бяха изкривени в злобна усмивка, но бях сигурна, че Хийт няма да я разчете правилно и ще реши, че е мила. Предполагах, че не забелязва призраците, които спряха да витаят около бокала и обърнаха празните си очи към него. Естествено не забеляза и странния, лишен от емоции глас на Афродита, нито стъкления й поглед. Доколкото го познавах, не виждаше нищо, освен големите й бомби.

— Ама че сладка вампирка! — възкликна той и потвърди изцяло предположенията ми.

— Разкарай го оттук — чух тревожния глас на Ерик.

Хийт успя да откъсне поглед от циците на Афродита и се извъртя към Ерик.

— Ти пък кой си?

По дяволите! Познавах този тон. Използваше го винаги, когато смяташе, че има повод да ревнува. (Друга причина да ми е бивш.)

— Хийт, махни се — дръпнах го аз.

— Не — тръсна глава той и сложи собственически ръка около раменете ми, но не ме погледна. Погледът му беше забит в Ерик. — Дойдох да видя любимата си и ще я видя.

Помъчих се да забравя факта, че вената му пулсира, върху рамото ми и вместо да направя някоя тотална глупост — например да забия зъби в китката му, аз се измъкнах от прегръдката му и застанах пред него така, че да закрия Ерик.

— Не съм ги никаква любима.

— О, Зо, как можа да го кажеш!

Стиснах зъби. Леле, какъв глупак! (Още една причина да ми е бивш.)

— Да не би да ти е изтекъл мозъкът? — извика Ерик.

— Виж какво, кръвопиещо лайно, аз съм… — започна Хийт, но странно ехтящият глас на Афродита го спря.

— Ела тук, човеко!

Това вече не беше добре. Инстинктът ми подсказа, че ако отиде в кръга, с него ще се случи нещо ужасно.

Напълно запленен от Афродита. Хийт се спусна към нея без никакво колебание (и капчица здрав разум). Сграбчих го за ръката и се зарадвах, когато видях, че Ерик го хвана за другата.

— Спри. Хийт. Искам веднага да си тръгнеш. Ти не си за тук.

Той откъсна с мъка очи от Афродита. Отскубна ръката си от Ерик и изръмжа като звяр в лицето му. После се обърна към мен:

— Ти ми изневеряваш с този.

— Няма ли да ме чуеш най-после? Не е възможно да ти изневерявам, защото не сме заедно. А сега се махай…

— Щом отказва поканата ни, тогава ние ще отидем при него — чух гласа на Афродита.

Проточих врат и я видях. Тялото й се гърчеше и при всяка конвулсия от него излизаха сиви струйки дим. Тя изстена болезнено — нещо средно между ридание и писък. Духовете, включително и онези, които очевидно я владееха, се хвърлиха към края на кръга, за да го разкъсат и достигнат до Хийт.

— Спри ги, Афродита. Иначе ще го убият — показа се Деймиън иззад живия плет около езерото.

— Деймиън, какво… — започнах, но той тръсна глава.

— Нямам време за обяснения — извика към мен и отново се обърна към Афродита: — Ти знаеш какво представляват те. Трябва да ги удържиш в кръга, иначе Хийт ще умре.

Афродита пребледня така, че самата тя заприлича на призрак. Започна да отстъпва от сивите сенки, които продължаваха да натискат невидимата граница на кръга, докато не се удари в единия край на масата.