П Каст - Белязана

— Това не е всичко, Зоуи. Погледни рамото си — обади се Деймиън.

Извърнах глава и погледнах рамото си и едва не ахнах. Видях същите нежни мотиви като тези около очите ми. Започваха от основата на врата, обхващаха рамото и продължаваха надолу по гърба ми. Изглеждаха по-древни и по-неразгадаеми от онези около очите ми, защото бяха нашарени със символи, приличащи на стари букви. Отворих уста, но не знаех какво да кажа.

— Зи, той има нужда от помощ — прекъсна унеса ми Ерик.

Погледнах през рамо и го видях да се препъва нагоре по стълбите към павилиона е изпадналия в безсъзнание Хийт.

— Остави го тук — обади се Афродита. — Някой ще го открие на сутринта. Трябва да се махнем, преди охраната да се е събудила.

Завъртях се и я пронизах с поглед.

— И ти ме питаш защо аз, а не ти? Може би, защото на Никс й е дошло до гуша от твоя егоизъм, глезотии, алчност, омраза… — спрях неочаквано. Бях толкова ядосана, че не успях да измисля нещо повече.

— И грубост — добавиха в хор Шоуни и Ерин.

— Да, и грубост. — Направих крачка към нея и изръмжах в лицето й: — Промяната е достатъчно мъчителна и без някой като теб да диша във вратовете ни.

Побързах да намеря погледа на Деймиън и му се усмихнах.

— Караш всички да ти се подмазват, а с онези, които не искат, се държиш, сякаш са нищо. Край на всичко това, Афродита! Тази нощ ти допусна огромна грешка. Почти обрече Хийт на смърт. Същото можеше да се случи и с Ерик и кой знае още с колко деца. И всичко това — заради твоя егоизъм.

— Не е моя вината, че гаджето ти те проследи дотук — извика тя.

— Не, за това наистина нямаш вина, единственото нещо, за което не си виновна тази нощ. Но вината, че твоите приятелки не останаха до теб и разкъсаха кръга, е изцяло твоя. Както и това, че в кръга попаднаха зли духове.

Тя ме погледна объркано и това ме разяри още повече.

— Салвия, тъпа краво! Трябваше първо да използваш салвия, за да прогониш негативната енергия, и после да запалиш бизоновата трева. Не е учудващо, че привлече такива ужасни духове.

— Защото тя самата е ужасна — провикна се Стиви Рей.

— Ти нямаш думата, хладилник! — просъска Афродита.

— Не — заврях пръст в лицето й. — Тази гадост с хладилниците ще е първото нещо, което ще отменя.

— О, сега ще ми се правиш, че не жадуваш за кръв както всички нас!

Погледнах смутено към приятелите си. Те срещнаха погледа ми без смущение. Деймиън ми се усмихна окуражително. Стиви Рей кимна. Близнаците ми смигнаха. И аз разбрах каква глупачка съм била. Те нямаше да се отвърнат от мен. Те бяха мои приятели. Трябваше да им се доверя, въпреки че още не се бях научила да се доверявам на себе си.

— В крайна сметка всички ние ще започнем да пием кръв — казах простичко. — Иначе ще умрем. Но това не ни превръща в чудовища. Време е «Дъщерите на мрака» да престанат да се държат като такива. Край с теб, Афродита. Вече не си техен водач.

— Какво искаш да кажеш? Че сега начело ще застанеш ти ли?

Аз кимнах.

— Да. Не дойдох в «Дома на нощта», за да моля за тази сила. Исках само място, към което да принадлежа. Предполагам, че това е начинът на Никс да отговори на молитвата ми — замълчах за миг, усмихнах се на приятелите си и те ми отвърнаха на усмивката. — Явно богинята има чувство за хумор.

— Кучка! Не можеш сама да се назначиш за лидер на «Дъщерите на мрака». Само Великата жрица има право да ме смени.

— Какъв късмет, че съм тук, нали? Беше Неферет.

Неферет излезе от сенките и тръгна бързо към Хийт и Ерик. Докосна първо лицето на Ерик и прегледа кървавите белези по ръцете му, оставени от призраците, докато се бе опитвал да защити Хийт от тях. Прокара пръсти по раните му и кръвта започна да засъхва. Болката го напусна и Ерик въздъхна щастливо.

— Ще зараснат. Когато се върнем в училище, ела в лечебницата да ти дам един мехлем. — Потупа го нежно по бузата и той се изчерви. — Ти защити момчето и показа, че си истински воин вампир. Гордея се с теб, рицарю Ерик. Богинята също.

Сърцето ми преля от радост. Аз също се гордеех с постъпката му. Чух зад себе си одобрителен шепот и разбрах, че Дъщерите и Синовете на мрака се бяха върнали и се тълпяха по стъпалата към павилиона. Колко дълго бяха стояли там? Неферет се обърна към Хийт и аз забравих за всички останали. Повдигна дънките му и огледа раздраните участъци по ръцете и краката му. После скри бледото му лице в шепите си и затвори очи. Видях как тялото му се изпъва и свива в конвулсии, как въздъхва и се отпуска, както бе направил и Ерик. След секунди вече спеше спокойно, нямаше нищо общо с онова момче, което се бореше със смъртта пред очите ни. Все още коленичила до него, Неферет каза: