П Каст - Белязана

Един призрак се бе опитал да ме нападне. Не, не беше така. Призраците не кървяха. Всъщност кръв ли беше това? Не миришеше като другата. Нямах представа какво става.

Трябваше да отида при Неферет и да й разкажа всичко. Да си замъкна задника при нея и побеснялата й котка и да й кажа за Елизабет и за Елиът. Трябваше… Трябваше…

Не!

Този път нямаше надигащ се в гърлото ми писък. Това, което се надигна, беше решителност. Не можех да й кажа, не и в момента.

— Трябва да отида на ритуала — изрекох на глас думите, които не спираха да се въртят в главата ми. — Трябва да присъствам.

Докато вадех черната рокля и ровех из гардероба за балетните обувки, изведнъж се успокоих. Нещата тук не следваха логиката, която следваха в стария свят — в моя стар живот. Беше време да приема този факт и да свикна.

Усещах петте елемента, което означаваше, че богинята ме е дарила с невероятна сила и власт. И както често ми повтаряше баба, с голямата власт идват и големите отговорности. По някаква причина бях получила способността да виждам разни неща, например призраци, които не изглеждат, не действат и не миришат като призраци. Но все още не знаех за какво можеше да ми послужи това. Всъщност не знаех нищо, освен две неща, които не подлежаха на съмнение. Не трябваше да казвам нищо на Неферет и трябваше да отида на ритуала.

Забързах към спортната зала, като си наложих да мисля позитивно. Можеше Афродита да не се появи тази нощ или да забрави да се заяде с мен.

С моя късмет обаче нито едно от двете не се случи.

— Хубава рокля, Зоуи. Изглежда точно като моята. Ох, почакай! Та тя беше моя — изсмя се някак гърлено Афродита в стил «аз съм голямо момиче, а ти си още детенце».

Много се дразнех от такива момичета. Да, тя наистина е по-голяма, но и аз имам гърди.

Усмихнах се многозначително, придадох загадъчна нотка на гласа си и изтърсих огромна лъжа, при това ми се стори, че се справих доста добре, като се има предвид, че не умея да лъжа, че току-що бях нападната от призрак и че всички наоколо не сваляха погледи от мен.

— Здравей, Афродита! Тъкмо прочетох глава четиристотин и петнайсета от книгата, която ми даде Неферет. Там пише, че е много важно лидерът на «Дъщерите на мрака» да направи така, че всеки нов член да се чувства охотно приет и добре дошъл. Сигурно се гордееш, че се справяш толкова добре със задачата? — Пристъпих към нея и сниших глас, така че да ме чуе само тя: — И искам да ти кажа, че изглеждаш доста по-добре от последния път, когато се видяхме.

Видях ясно как пребледня и в очите й се появи страх. Изненадващо за мен, това не ме зарадва, нито ми донесе усещане на победител. Напротив, почувствах се подла, празна и уморена.

Тя стисна зъби и изсъска:

— Майната ти!

После се засмя високо, сякаш се бе пошегувала (за моя сметка), обърна ми гръб, отметна презрително разкошната си коса и отиде към центъра на залата.

Това беше достатъчно, за да освободи съвестта ми от угризенията. Гадна крава.

Тя вдигна ръка и всички, които ме гледаха и се подхилкваха ехидно, насочиха вниманието си към нея. Тази вечер Афродита беше в старомодна рокля от червена коприна, толкова плътно прилепнала по тялото й, че изглеждаше като нарисувана върху кожата й. Бих искала да разбера откъде ги намира тия страхотни дрехи. Дали има вампирски молове?

— Вчера умря един новак. Днес още един — започна тя. Гласът й беше чист и силен, с нотка на съчувствие, което ме изненада. Заприлича ми на Неферет и аз зачаках да видя дали ще каже нещо дълбокомислено като истински лидер.

— Всички ги познавахме. Елизабет беше мило и скромно момиче. Елиът беше наш хладилник през последните няколко ритуала.

Тя се усмихна за миг. Усмивката й беше цинична и злобна и всяка прилика с Неферет изчезна на секундата.

— Но те бяха слаби, а вампирите нямат нужда от слабаци в редиците си. — Сви покритите с алената коприна рамене и продължи: — Ако бяхме хора, щяхме да го наречем естествен подбор. Слава на богинята, че не сме, затова нека го наречем Съдба и да се радваме, че не споходи някого от нас.

Всеобщото одобрение от страна на останалите ме потресе. Не познавах добре Елизабет, но тя се бе държала мило с мен. За Елиът си признавам — не го харесвах. Никой не го харесваше. Беше досаден и неприятен на външен вид (а неговият призрак, или каквото там беше, имаше същия характер), но смъртта му ме натъжи. Ако някога стана водач на Дъщерите на мрака никога няма да си правя шеги със смъртта на някой новак, независимо колко безличен е бил той. Заклех се пред себе си, но се постарах да го повторя като молитва, с надеждата да бъда чута от Никс и да получа одобрението й.