П Каст - Белязана

Неферет сключи ръце около треперещите й рамене.

— Събуди се, Афродита! — заповяда й тя и вдигна поглед към мен над раменете на Афродита. — Върви си, Зоуи. Видението й е неясно. Явно е разстроена от смъртта на Елиът. Нека остане тук, за да съм сигурна, че когато дойде на себе си, всичко ще е наред.

Нямаше нужда да ме подканя. Манията на Хийт бе забравена напълно. Изхвръкнах на секундата и влязох в часа по испански.

Но не успях да се съсредоточа в урока. Продължавах да предъвквам в съзнанието си странната сцена в кабинета на Неферет. Явно Афродита бе видяла умиращи хора и от реакцията на Неферет си извадих заключение, че смъртта им беше насилствена. Стиви Рей ми бе казала, че виденията на Афродита са кристално ясни. Тя можеше да изпрати хора на летището в конкретен час и на конкретен номер на полет, сигурна, че самолетът ще катастрофира, както го бе видяла преди това във видението си. Но днес най-неочаквано нищо от видяното не беше ясно. Щом ме видя, заговори несвързано и изписка от ужас, което накара Неферет да подскочи. Стори ми се, че във всичко това има някаква логика. Нямах търпение да видя как ще се държи на ритуала.

Щом привърших със своеобразното сресване на Персефона, оставих четките, качих на рамо Нала, която стоеше на хранилката за конете, гледаше ме и мяукаше по своя си начин, и тръгнах бавно към общежитието. Този път минахме без Афродита да ни пресрещне и да се заяде с мен, но щом завихме зад ъгъла, видях Стиви Рей, Деймиън и Близнаците. Стояха до стария дъб, увлечени в таен разговор. Щом ме видяха, замлъкнаха и ме погледнаха виновно. Ясно за кого говореха.

— Какво? — спрях и попитах.

— Чакахме те — отвърна Стиви Рей. От предизвикателния й поглед нямаше и следа.

— Какво става с теб? — вгледах се в нея.

— Просто се тревожи за теб — каза Шоуни.

— Всички се тревожим — допълни Ерин.

— Какво става с бившето ти гадже? — попита Деймиън.

— Досажда ми, какво. Ако не беше досадник, нямаше да ми бъде бивш.

Опитвах се да не адресирам думите си към никого, нито да спирам поглед върху някого. (Никога не съм била добра лъжкиня.)

— Ние решихме аз да дойда с теб тази нощ — рече Стиви Рей.

— Всъщност мислим, че всички трябва да дойдем — поправи я Деймиън.

Свъсих вежди и ги изгледах лошо. Нямаше начин да ги оставя да ме гледат как пия кръвта или каквото там щяха да ми сложат в чашата с виното.

— Не.

— Зоуи, днес беше един наистина отвратителен ден. Всички сме в стрес. А Афродита е решена на всичко, за да те разкара. Мисля, че е логично да сме заедно тази нощ — разсъди Деймиън.

Да, беше логично, но те не знаеха цялата истина. Аз не исках да я знаят. Държах прекалено много на тях. Те ме караха да се чувствам желана и в безопасност. За първи път не бях излишната. Не исках да рискувам да ги загубя. Не и сега, когато всичко около мен беше съвсем ново и плашещо. Затова направих това, което правех вкъщи, когато бях изплашена и тъжна и не знаех как да постъпя — нападнах.

— Нали казвате, че притежавам сили, които един ден ще ме направят ваша Висша жрица?

Те закимаха ентусиазирано и ми се усмихнаха, което накара сърцето ми да се свие. Стиснах зъби и заговорих с леден тон:

— Тогава ще ме слушате, когато ви казвам «не». Не ви искам там тази нощ! Това е нещо, с което трябва да се справя сама. Точка по въпроса.

Врътнах се и се отдалечих.

Естествено след половин час вече съжалявах, че се бях държала толкова грубо. Закрачих нервно напред-назад около стария дъб, превърнал се неусетно в мое убежище, което никак не се хареса на Нала. Но аз продължавах да обикалям и да се моля Стиви Рей да се появи отнякъде, за да й се извиня. Приятелите ми не знаеха защо не ги искам там. Просто се притесняваха за мен. Може би… може би щяха да разберат за кръвта? Ерик, изглежда, разбираше. Естествено, нали беше пета предшестваща година? Все пак… ние всички щяхме да минем през това. Рано или късно щяхме да залочим кръв… или да умрем. Тази мисъл успя да ме успокои поне отчасти и аз вдигнах ръка да почеша Нала.

— Когато алтернативата е смърт, пиенето на кръв не изглежда толкова ужасно, нали?

Тя замърка и аз го приех за «да». Погледнах часовника си и подскочих. По дяволите! Трябваше да се върна в стаята, да се преоблека и да отида на срещата с «Дъщерите на мрака». Тръгнах обратно към стената. И тази нощ небето бе покрито с облаци, но аз нямах нищо против тъмнината. Бях започнала да харесвам нощта. Така и трябваше. Тя щеше да бъде моя спътница дълго време. Ако оцелеех. Сякаш прочела мрачните ми мисли, Нала ме изгледа накриво и измяука.