П Каст - Белязана

— В случай, че не си се досетил, аз съм тази, която те видя с Афродита в тъмния коридор вчера.

Той дори не трепна.

— Знам и ми се искаше да не беше ни виждала. Не исках да си създаваш грешно впечатление за мен.

— Какво погрешно може да съм си помислила?

— Че между мен и Афродита има нещо, но всъщност няма.

— Не е моя работа.

Той вдигна рамене.

— Просто искам да знаеш, че е нея вече нямаме връзка.

За малко да кажа, че явно Афродита не е уведомена за това, но после се сетих какво се случи току-що между мен и Хийт и с изненада установих, че може би не трябва да съдя Ерик твърде строго.

— Добре. Значи нямате връзка.

Той помълча известно време и след това отново заговори, а в гласа му се усещаше раздразнение:

— Афродита не ти е казала за кръвта във виното.

Не го каза като въпрос, въпреки това аз отговорих:

— Не.

Поклати глава и ми се стори, че стисна зъби.

— На мен ми каза, че ще те предупреди. Каза, че докато се преобличате, ще ти обясни за кръвта и че ако не ти допадне идеята, имаш право да откажеш да пиеш.

— Излъгала те е.

— Не съм особено изненадан.

— Така ли? — Започвах ужасно да се ядосвам. — Цялата тази работа по начало си беше сбъркана. Накараха ме да ходя на този ритуал, без да имам желание, а после ме подмамиха да пия кръв. После се срещнах с почти бившето си гадже, който по случайност е стопроцентов човек и нямаше кой да ми обясни, че ако изпия и една шибана капчица от кръвта му, ще се превърна в… чудовище. — Прехапах устни и се опитах да задуша гнева си, за да не се разплача отново. Освен това реших да не споменавам нищо за духа на Елизабет. И без това беше прекалено за една нощ.

— Никой не ти го е обяснил, защото това е нещо; което започва да се случва с тялото ти чак в шести курс.

— М-м-м? — Отново изпитвах затруднения да се изразявам.

— Едва когато станем шести курс и Промяна в нас е почти напълно завършена, тогава се появява Жаждата за кръв. Много рядко се случва да чуеш, че при някого това се е случило още в пети.

— Чакай, чакай! Какви ги говориш? — Имах чувството, че в главата ми се гонят рояк пчели.

— В пети курс започваме да учим за Жаждата и другите неща, присъщи на възрастните вампири, а накрая, в последната година, обучението е концентрирано почти само върху това.

— Но аз съм трети курс… И бях белязана едва преди няколко дни!

— Твоят белег е различен. Ти си различна — отвърна ми той.

— Не искам да бъда различна! — Осъзнах, че викам, и се помъчих да контролирам гласа си. — Искам просто да разбера как да се справя с всичко това.

— Твърде късно, Зи.

— И сега какво?

— Мисля, че е най-добре да поговориш с ментора си. Ако не се лъжа, беше Неферет, нали?

— Да — отвърнах отчаяно.

— Ей, я по-ведро. Неферет е страхотна. Тя рядко взима новаци напоследък, но щом се е съгласила да ти е ментор, значи вярва в теб.

— Знам, знам. Само че това ме кара да се чувствам… — Как точно се чувствах при мисълта, че ще трябва да разкажа на Неферет всичко, което се случи тази нощ? Неловко? Сякаш отново бях на дванайсет и трябваше да кажа на учителя по физическо, че ми е дошъл мензисът и се налага да отида в съблекалнята, за да се преобуя. Хвърлих поглед на Ерик. Той беше невероятно мил и неприлично готин, но не можех да му кажа всичко това. Така че просто измърморих: — Чувствам се глупаво. — Което не беше точно лъжа, но освен че се чувствах неловко и глупаво, бях уплашена. Не исках да ми се случват всички тези неща, които ме правеха различна и ми пречеха да намеря мястото си тук.

— Не се чувствай глупаво. Ти всъщност си толкова по-напред от нас!

— А ти? — Поколебах се за миг, а после поех дълбоко дъх и стрелях направо: — Хареса ли вкуса на кръвта в бокала тази вечер?

— Ами… ето каква е моята история. По време на първия си ритуал с «Дъщерите и Синовете на мрака» бях трети курс. Като изключим «хладилника», аз бях единственият третокурсник там. Точно както и ти тази вечер. — Той се усмихна тъжно. — Поканиха ме само защото стигнах до финала в състезанието по актьорско майсторство и на другия ден трябваше да летя до Лондон. Никой от «Дома на нощта» не е стигал до този етап. Беше голяма работа. — Той се усмихна иронично. — Всъщност си мислех, че аз съм голяма работа. Така че «Дъщерите на мрака» ме поканиха да се присъединя към тях и аз приех. Знаех за кръвта. Беше ми дадена възможност да откажа. Не го направих.

— Но хареса ли ти?

Сега той вече се засмя истински.

— Изповръщах си червата. Беше най-гнусното нещо, което някога съм опитвал.