Мерилин Кей - По-добре късно, отколкото никога

— Просто ми хрумна, че би искала да знаеш, че момичетата вече са по-добре.

Аманда я погледна неразбиращо.

— Ъ?

— Седморката на Девън. Сестрите ми. — Трейси се усмихна. — Може би трябва да кажа нашите сестри. Нали си спомняш, миналата седмица ти казах, че са болни от шарка.

— О, да бе, вярно… — рече Аманда, докато всъщност си мислеше: „Моля те, звънец, бий сега.“

— Вече имат само по няколко пъпки — продължаваше Трейси.

— Хубаво — измънка Аманда, отказвайки да срещне погледа на съученичката си.

Най-сетне звънецът би и вече не можеха да говорят.

Аманда никога нямаше да признае пред Трейси или пред някого другиго, че всъщност наистина се интересува от добруването на седемзначките. Докато живееше в тялото на Трейси, тя едва ли не се радваше на времето, прекарано с малките сладки момиченца. Ала това бе тогава и, ако я питаха сега, вече всички връзки бяха прекъснати след връщането й в собственото й тяло.

Нима Трейси никога нямаше да се откаже, зачуди се тя. Само защото бе населявала тялото й за известно време, съученичката й явно си въобразяваше, че помежду им има някаква специална връзка. Откакто Девън си бе върнала тялото, се държеше, сякаш двете са приятелки — как ли пък не!

Е, Трейси наистина вече не беше толкова смотана, колкото преди Аманда милостиво да я преправи. Но и несъмнено не бе от нейната класа, и сега, когато собственото й положение в обществото бе застрашено, Аманда не можеше да си позволи другите да видят, че се държи приятелски с Трейси Девън.

Същото се отнасяше и за Джена Кели. Когато беше Трейси, Аманда бе принудена да се сприятели с Джена. И, добре де, може би настина смяташе, че бунтарката е поне мъ-ъ-ъничко интересна. Ала Джена не стоеше по-високо от Трейси в пирамидата на популярността — и двете дори не се доближаваха до готините, а Аманда не бе в позиция да се занимава с благотворителност.

Мадам стана от стола си и ги прикани за внимание. Дребничката тъмнокоса жена огледа класа като овчарка, наблюдаваща стадото си — благо, но зорко.

— В петък ви помолих да опитате да си спомните кога за пръв път узнахте, че имате дарба — рече учителката. — Някой иска ли да започне?

Защо въобще си правеше труда да ги пита, зачуди се Аманда. Поне в това единствено отношение класът им не се различаваше от останалите — никой никога не искаше доброволно да заговори.

Мадам въздъхна.

— Всички ще трябва да разкажете домашното си рано или късно. — Никой обаче не изяви желание и мадам се предаде: — Чарлс, ти ще започнеш. Кога за първи път узна, че имаш дарба?

Всички очи неспокойно се обърнаха към момчето в инвалидната количка. Когато някой принуждаваше Чарлс да прави нещо против волята си, той можеше да се разстрои. А когато Чарлс се разстройваше, имаше опасност да сътвори торнадо в класната стая. Не само можеше да създаде бъркотия, но и да запрати току-що подострен молив в нечие око. Това все още не се бе случвало, ала всички знаеха, че е възможно .

Мадам обаче беше работила с Чарлс върху упражнения за волеви контрол и сякаш момчето бе постигнало някакъв резултат.

Не че съученикът им изглеждаше доволен, ала поне часовникът не падна от стената, електрическите крушки не гръмнаха, а и Чарлс явно имаше намерение дори да отговори на въпроса.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че винаги съм умеел да премествам разни неща. Майка ми казва, че когато съм бил бебе и съм бил гладен, съм карал бутилката сама да се озове при мен в люлката.

— Но кога е първият момент, в който ти самият си спомняш да си ползвал дарбата си? — попита учителката.

Чарлс се отплесна да разказва дълга и сложна история — нещо за това, че провалил бейзболната игра на по-големия си брат, защото пращал всяка ударена от него топка право в ръкавицата на състезателя, който подавал топките. Отегчена, Аманда за милионен път се зачуди защо мадам ги кара толкова много да говорят за глупавите си дарби. Какъв беше смисълът?

Учителката вечно им повтаряше, че ако обсъждат способностите си, ще започнат да ги разбират, а ако ги разбират, ще се научат да ги управляват. Може би някои от другите ученици имаха нужда да говорят за това, ала Аманда бе съвсем наясно как да управлява своята „дарба“ — само дето въобще не я приемаше за дарба, а за нещо като лош навик. Всичко, което трябваше да прави, бе да избягва чувствата на състрадание, насочени към друг освен към нея самата, и никога повече нямаше да се сблъска с опасността да се озове в нечие чуждо тяло. Вместо да съчувства на хората, тя им се подиграваше.