Мерилин Кей - По-добре късно, отколкото никога

От време на време я жегваше чувство за вина, докато се присмиваше на някой съученик. Ала когато се случеше нещо такова, просто си припомняше колко ужасно бе да се събуди като Трейси Девън, след това злобните забележки сами й хрумваха безпроблемно.

Чарлс най-сетне приключи историята си и мадам посочи Сара Милър. Като се имаше предвид каква е специалната дарба на Сара и как момичето никога не я демонстрираше, Аманда всъщност бе любопитна да чуе разказа й. Сара имаше красиво сърцевидно личице и къса черна къдрава коса и изглеждаше толкова сладка, че бе много трудно човек да си представи, че притежава най-опасния талант.

Беше много примерна ученичка и си бе подготвила бележки за това домашно, които попрегледа, преди да заговори:

— Бях на шест години и родителите ми се караха много. Не че си посягаха или нещо такова, просто се караха и спореха, но бяха много шумни. Една нощ не спираха и не спираха, а аз не преставах да си мисля: „Спрете, спрете, спрете…“ и те ме послушаха.

Мадам вдигна вежди.

— Възможно ли е да е било просто съвпадение?

Сара изглеждаше смутена.

— Може би… само че да ги принудя да млъкнат не ми бе достатъчно. Когато осъзнах какво мога да правя, ги накарах да се прегърнат. Сетне пратих майка ми в кухнята, за да направи пуканки, и накарах татко да пусне телевизора, а после всички се настанихме на дивана, за да гледаме „Магьосникът от Оз“.

Обади се Чарлс:

— Уха! Такава си късметлийка. Аз мога само предмети да карам да се движат. А ти можеш да принудиш хората да правят каквото ти искаш.

На Аманда не й се стори, че Сара се чувства като късметлийка. Мадам явно си мислеше същото, защото се вгледа в момичето с необичайно съчувствено изражение на лицето.

— Щастлива ли беше? — тихо попита учителката.

— Първоначално да… но след това се уплаших. Понеже осъзнах какво мога да върша… — Сара потрепери и умолително погледна мадам. — Налага ли се да продължавам да говоря за това?

— Не, достатъчно е. За момента. Емили, ти кога за пръв път разбра, че можеш да виждаш бъдещето?

И Емили не изглеждаше да гори от желание да говори. Тя си свали очилата, избърса ги с кърпичка и отново си ги сложи. Сетне заизвива кичур от дългата си права кестенява коса и измънка нещо.

— Говори по-силно, Емили — настоя учителката.

Съученичката им заговори съвсем мъничко по-високо:

— И преди съм говорила за това в час.

— Разкажи ни отново. — Тонът на мадам бе благ, но твърд.

Аманда направо не можеше да повярва, че учителката ще принуди горката Емили отново да разкаже тази ужасяваща история. Дори тя самата трябваше да признае, че разказът е доста потискащ. Нима мадам мислеше, че това някак ще накара момичето да се почувства по-добре по отношение на дарбата си?

Емили изпълни наставлението:

— Бях много малка, на около пет години. Беше сутрин и баща ми всеки момент щеше да излезе за работа. Спомням си, че носеше костюм и куфарче. Получих видение, че една кола ще го блъсне точно пред къщата ни, но не му казах. И една кола, която се движеше с превишена скорост, наистина го блъсна и той загина.

Аманда зърна сълзите, напиращи в очите на Емили зад дебелите стъкла на очилата. Дълбоко в себе си почувства съжаление към съученичката си и веднага се обезпокои. Трябваше моментално да предприеме нещо или щеше да се озове в тялото на това отвеяно момиче.

— Не трябва да се чувстваш виновна — бързо заговори тя. — Не е твоя вината.

— Чувствам се ужасно, защото не му казах за видението си — отвърна Емили.

Аманда махна с ръка, сякаш за да пропъди тази мисъл настрана.

— Трябва да го преодолееш. Ти нали сама каза, че това е бил първият път, когато си получила видение. Нямало е как да знаеш, че виждаш бъдещето.

Емили прошепна нещо.

— Говори по-силно, Емили — повтори й мадам.

— Ами ако… ами ако не е било първият път?

Мадам, изглежда, се впечатли.

— Какво искаш да кажеш?

— Не спирам да се чудя… възможно е да съм получавала видения и преди това. Ето например спомням си един ден преди този случай, когато майка ми каза, че отива да пече блат за торта, а аз видях в съзнанието си образа на изгоряла торта, после майка ми забрави блата в печката и той изгоря. Спомням си един друг път, когато видях хората, които щяха да се нанесат в съседната къща още преди тя да бъде продадена… — Сега вече гласът на момичето трепереше. — Ами ако бях предупредила баща си за видяното в бъдещето? Можех да му спася живота!

Джена също се обади: