Алисън Ноел - Вечна

Хевън поклаща глава:

— Да не се шегуваш? На практика и аз като теб бих могла да кажа, че живея самостоятелно. Вратата ми остана заключена през цялото време. Можех да си умра там и никой нямаше да разбере.

— Ами Дрина? — питам и усещам неприятно чувство в стомаха си само от произнасянето на името й.

Хевън ме поглежда някак странно и казва:

— Дрина е в Ню Йорк. Замина в петък вечерта. Но не се тревожете за мен, защото някои от потните ми сънища бяха направо супер. За съжаление вие не бяхте в тях.

Стига до вратата на нейната класна стая и се обляга на стената.

— Случайно да си сънувала един каньон? — Пускам отново ръката на Деймън и завирам лице в нейното.

Но Хевън се засмива и ме избутва настрани.

— Извинявай, но хайде да не си навлизаме в личното пространство, а? — После завърта глава. — Не, нямаше никакви каньони. Просто някаква дивотия, трудно е за обяснение, но имаше много кръв.

В минутата, когато чувам думата „кръв“, ми причернява пред очите и се свличам на земята.

— Евър! — извиква Деймън и ме хваща малко преди да падна на пода. — Евър! — повтаря шепнешком той с натежал от тревога глас.

Когато отварям очи и срещам неговите, нещо в изражението му, нещо в напрегнатия му поглед ми се струва толкова познато, толкова любимо! Но малко преди споменът да придобие форма, гласът на Хевън изтрива всичко.

— Точно така се започна и при мен — кима важно тя. — Никога не съм губила съзнание преди това, но сега ми стана точно така, зави ми се свят и ми се подкосиха краката.

— Може да е бременна — казва Майлс достатъчно силно, за да чуят всички около нас.

— Не може — обаждам се, объркана от факта, че се чувствам съвсем добре в топлите и силни ръце на Деймън. Стъпвам на крака и тръгвам към стаята си. — Спокойно, няма ми нищо.

— По-добре я заведи у тях — обръща се Майлс към Деймън. — Изглежда ужасно.

— Да — присъединява се и Хевън. — Трябва да си починеш. Иначе ще пипнеш моя грип.

Настоявам да си вляза в клас, но никой не ме слуша. И не след дълго Деймън обвива талията ми с ръка и ме повежда към изхода.

— Това е пълна глупост — избухвам, когато напускаме паркинга с колата му и поемаме по магистралата. — Аз съм добре. Да не споменавам, че скоро ще ни изключат от училище за неизвинени отсъствия.

— Никой няма да ни изключи. — Поглежда в огледалото за обратно виждане той и изпреварва една кола. — Трябва ли да ти напомням, че преди малко припадна? Имаш късмет, че те хванах, преди да си разбиеш главата в мозайката.

— Нали ме хвана? И сега ми няма нищо. А и ако беше толкова загрижен за мен, не трябваше ли да ме отведеш първо при медицинската сестра? Не е необходимо да ме отвличаш.

— Не те отвличам — изръмжава той и един бегъл поглед ме убеждава, че наистина е ядосан. — Просто искам да се погрижа за теб, да съм сигурен, че всичко е наред.

— Ха, сега пък стана и лекар! — врътвам глава.

Деймън не отговаря. Продължава по крайбрежната, подминава пътя към дома ми и спира пред голяма представителна желязна врата.

— Къде ме водиш? — питам сърдито.

Той спира за миг, поздравява приятелски портиера и казва кратко:

— У дома.

Колата изкачва хълма, прави серия от завои и накрая спира пред огромна къща с просторен гараж.

Деймън отключва, после хваща ръката ми и ме въвежда в прекрасно обзаведена кухня, а оттам в кабинета си. Заставам с ръце на кръста и се прехласвам по красивите мебели. Всичко е точно обратното на това, което си представях — разхвърляна, подобна на курник стая, с два-три стола и легло.

— Твое ли е всичко това? — възкликвам и прокарвам ръка по мекия плюш на дивана. Очите ми попиват красотата на изящните лампиони, персийски килими, колекцията от маслени платна и тъмната маса за кафе, върху която има купчина книги за изкуството, свещи и една моя снимка. — Откъде я имаш? И кога си я направил?

Вземам снимката и я оглеждам отблизо. Нямам никакъв спомен за момента, когато е правена.

— Държиш се, сякаш не си била тук и преди — вдига вежди Деймън и ме кани да седна.

— Никога не съм била.

— Беше — настоява той. — Спомни си неделята. След плажа. Плувният ти костюм още съхне горе. Сега сядай. Искам да видя, че си почиваш.

Сядам и се облягам на тумбестите възглавници, все още загледана в снимката си. Продължавам да се чудя кога е успял да ме снима. Косата ми е разпусната, лицето ми е леко зачервено. Облечена съм в бежова блуза, а не си спомням да имам такава в скрина си. Изглежда, че се смея, но очите ми са тъжни и сериозни.