Алисън Ноел - Вечна

— Снимах те един ден в училище, когато не гледаше към мен. Предпочитам да снимам така. Това е единственият начин да хванеш същността на дадена личност — обяснява той, взема снимката от ръцете ми и я връща на масата.

— Сега затвори очи и си почини, докато направя чай.

След малко чаят е готов. Деймън ми връчва чаша с топлата течност и ме завива с дебело пухкаво одеяло, като го подпъхва така, че да не ми духа.

— Много мило, но нямаше нужда — оставям чашата на масата и поглеждам часовника си. Ако тръгна веднага, ще мога да се класирам за втория час. — Наистина, добре съм и искам да се върнем в училище.

— Евър, ти припадна ! — Сяда той до мен и търси очите ми, пръстите му галят разпуснатата ми коса.

— Случват се такива неща — казвам, засрамена от цялата тази суматоха, особено когато знам, че няма нищо страшно.

— Не и на мен — изрича тихо той и мести пръсти от косата ми към белега на челото.

— Недей — отдръпвам се малко преди да достигнат до него.

— Защо? — поглежда ме той.

— Не искам да го пипаш. — Избягвам погледа му аз.

Не искам да му разказвам кога и как съм го получила, нито да го пипа, защото този белег е мой, само мой. Една постоянно мигаща червена точка, която няма да ми позволи да забравя никога. Точно затова отказах пластичната операция, отказах лекарите „да го оправят“. Защото онова, което стана, не може да бъде оправено. Вината за него е моя и болката си е моя, затова го крия под бретона си.

Деймън казва с усмивка:

— Не бой се, няма да се разболея.

После взема чашата и я допира до устните ми, за да пийна. Отпивам малка глътка, после отблъсквам ръката му и го поглеждам подозрително:

— Чакай да видим: няма да се разболееш, не ти пука за училище, хващаш четката и хоп — рисуваш Пикасо по-добре от Пикасо. Готвиш не по-зле от готвач в петзвезден ресторант, бил си модел в Ню Йорк, което е било преди да се преместите в Санта Фе, след като си живял в Лондон, Румъния, Париж и Египет. Не работиш и се издържаш сам, но някак си успяваш да живееш в тази луксозна, достойна за мултимилионер къща. Караш скъпа кола и…

— Рим — поглежда ме сериозно той.

— Какво?

— Каза, че съм живял в Румъния, но всъщност беше Рим.

— Както и да е — махам нетърпеливо с ръка. — Важното е, че… Изведнъж спирам, думите засядат в гърлото ми.

— Да — навежда се към мен той. — Важното е?

Преглъщам и отвръщам поглед от него. Докосвам се до нещо, което измъчва съзнанието ми вече седмици наред. Откъде са всичките тези почти свръхестествени способности. Дали… дали не е призрак като Райли? Не, това е невъзможно, него всички го виждат.

— Евър. — Хваща брадичката ми той и обръща лицето ми към себе си. — Евър, аз…

Но преди да завърши, аз скачам от дивана и от ръцете му, свалям одеялото от раменете си и без да поглеждам към него, прошепвам:

— Трябва да тръгвам.

Той спира пред нас, аз изхвръквам от колата и хуквам към входната врата, като вземам по две и по три стъпала наведнъж и се моля наум Райли да е горе. Трябва да я видя, трябва да споделя с нея всички откачени мисли, които напират в мен и ме подлудяват. Тя е единствената, на която бих могла да обясня, защото само тя би могла да разбере.

Проверявам задъхано в кабинета, в кухнята, на балкона, после заставам в средата на стаята си и извиквам името й. Чувствам се странно, сякаш изгарям от треска, цялата треперя от страх и ужас, въпреки че не мога да си обясня причината.

Тя не се появява и аз се качвам на леглото, свивам се на малка стегната топка и преживявам отново загубата й.

— Евър? Зле ли ти е?

Сабин оставя чантата си на земята и коленичи до мен.

Влажната ми и гореща кожа приема с благодарност хладината на уверените й длани.

Затварям очи и клатя отрицателно глава, защото знам, че въпреки припадъка и необяснимото изтощение не съм болна. Поне не и в смисъла, който тя влага в тази дума. Всичко е далеч по-сложно и лекарствата няма да помогнат.

Обръщам се на другата страна и избърсвам сълзите с крайчеца на калъфката на възглавницата, после се обръщам към нея и прошепвам:

— Понякога… понякога миналото се стоварва неочаквано върху мен. И… болката не намалява с времето — опитвам се да обясня, но сълзите ме задушават и отново мокрят лицето ми.

Тя ме поглежда с преливащ от обич и мъка поглед и казва:

— Не съм сигурна, че някога ще мине. Предполагам, че постепенно ще свикнеш с това чувство, с празнината в сърцето си. Но ще приемеш загубата и ще се научиш да живееш въпреки нея.