Алисън Ноел - Вечна

— Споко, трябва да свърша някои неща, но ще се видим утре, нали?

И без да му дам възможност да отговори, затварям вратата и потеглям.

Докато се върна вкъщи, умората вече заплашва да ме премаже. Качвам се в стаята си и решавам да подремна, преди Сабин да се върне от работа и да започне отново да се тревожи за мен. Но се събуждам чак посред нощ с разтуптяно сърце, мокри от пот дрехи и непреодолимо усещане, че не съм сама в стаята.

Грабвам възглавницата и я стискам здраво пред себе си, сякаш нежните й пухчета могат да ми осигурят някаква защита. Взирам се в тъмното и прошепвам:

— Райли?

Но съм абсолютно сигурна, че не е тя.

Задържам дъха си и долавям слаб, неясен звук. Някой ходи с чехли по килима до балконската врата и изненадвам себе си, когато прошепвам името на Деймън. Но в мрака не различавам нищо, освен звука от тихите стъпки.

Напипвам ключа на нощната лампа, примижавам от внезапната ярка светлина и търся натрапника. Усещането за нечие чуждо присъствие е толкова силно, че изпитвам разочарование, когато не откривам никого.

Скачам от леглото, все още притиснала възглавницата до гърдите си, и заключвам вратата към балкона. После надниквам в гардероба и под леглото, както правеше татко преди много години, за да ме убеди, че чудовища в стаята няма. Не откривам нищо и се връщам в леглото. Чудя се дали безпочвените ми страхове не са последица от сънувания кошмар.

Сънят беше подобен на онзи, който сънувах преди време. Тичах през един тъмен ветровит каньон, прозрачната ми бяла рокля не можеше да спре пронизващия студ, нито вятъра, който шибаше тялото и вледеняваше костите ми. Но аз не го усещах, цялото ми внимание бе насочено към това да избягам от някого или от нещо. Голите ми нозе затъваха в калта, но аз не спирах, продължавах напред към мястото на спасението, което не можех да видя.

Всичко, което знам, е това, че бягах към мека успокояваща светлина.

И далеч от Деймън.

На следващия ден в училище паркирам на обичайното място, излизам, подминавам Деймън и се затичвам с разтуптяно сърце към Хевън, която ме чака до входа. Обикновено правя всичко възможно, за да избегна физическия контакт, но сега я прегръщам бурно и я притискам към себе си.

— Добре, добре, аз също те обичам — засмива се тя и се изплъзва от прегръдките ми. — Боже, нямам намерение да ти се сърдя цял живот, я!

Оглеждам я внимателно и забелязвам, че червената й коса е суха и слепнала, черният лак по ноктите е олющен, кръговете под очите й изглеждат по-големи от обикновено, а лицето й е бледо като платно. Но тя ме уверява, че е добре. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам чувствата си и я прегръщам отново.

— Как е настроението? — Вглеждам се внимателно в нея и се опитвам да я прочета, но освен сивата и почти безплътна аура не успявам да видя нищо.

— Какво ти става? — отблъсква ме отново тя. — Откъде извади тази необятна любов? Точно ти, с твоя айпод и вечните качулки.

— Разбрах, че си болна, и когато не дойде вчера на училище… — осъзнавам, че е смешно да обикалям около нея и да кудкудякам като квачка, и спирам насред изречението.

Хевън вижда Деймън, засмива се и поклаща разбиращо глава.

— Сега вече ми се изясни. Това е твоя работа, нали? — Намига му и обяснява: — Дойде и разтопи леда в сърцето на моята приятелка. Превърна я в къс сантиментално, топло, бухнало от маята тесто.

Деймън отвръща на смеха й, но очите му остават напрегнати и сериозни.

— Беше само грип — обяснява тя, когато Майлс удря леко длан в нейната и всички влизаме в училище. — Предполагам, че депресията от смъртта на Еванжелин допринесе за състоянието ми. Температурата ми беше толкова висока, че няколко пъти губих съзнание.

— Боже, наистина ли? — Дръпвам ръката си от Деймън, за да мога да съм в крачка с нея.

— Да, това беше най-странното. Всяка вечер си лягах с едни дрехи, а когато се събуждах, се оказваше, че съм със съвсем други. А когато търсех онези, с които съм си легнала, не можех да открия нищо. Сякаш дрехите се бяха изпарили във въздуха.

— Е, при онази бъркотия в стаята ти, това не е чудно — изхилва се Майлс. — А може да си имала халюцинации. Нали знаеш, че се случва при такава чудовищна температура.

— Може — свива рамене Хевън. — Както и да е, но всичките ми черни шалчета изчезнаха и трябваше да взема това назаем от брат си.

Повдига единия край на синия вълнен шал и го развява във въздуха.

— Имаше ли кой да се погрижи за теб? — настига ни Деймън и отново хваща ръката ми. Пръстите му се преплитат с моите и изпращат топлина до всяка клетка на тялото ми.