Алисън Ноел - Вечна

— Не можеш да й помогнеш, повярвай ми. Аз съм единственият, който може да го направи.

— Не! Ти не й помагаш! Ти я убиваш!

Той клати глава и казва уморено:

— Едва ли.

Опитвам се отново да нападна, но разбирам, че не мога да го победя. Укротявам се, давам почивка на ръцете и краката си и затварям очи в знак на капитулация.

И си мисля: Ето как ставало. Ето как изчезва човек.

Той охлабва хватката си. Очаквам този момент, ритам с всичка сила и този път кракът ми намира целта си. В изненадата си Деймън ме пуска и аз падам на земята.

Изпълзявам до Хевън, пръстите ми се плъзгат по кръвта на китката й, докато напипвам пулса. Очите ми се взират в двете малки точици върху отвратителната й татуировка. Преглъщам сълзите и започвам да я моля да диша, да диша… В същото време вадя телефона, готова да набера 911, но Деймън дръпва телефона от ръката ми и казва:

— Надявах се да не се стигне дотук.

Събуждам се в леглото си и първото нещо, което виждам, е разтревоженото лице на Сабин. Когато отварям очи, нейните светват от облекчение, но мислите й продължават да пулсират от тревога.

— Здрасти — усмихва ми се тя. — Трябва да си имала вълнуващ уикенд.

Поглеждам към нея, после към часовника. Виждам часа и скачам от леглото.

— Добре ли си? — Суети се около мен тя. — Когато се върнах снощи, ти вече спеше. И сега едва те събудих. Да не си болна?

Тръгвам към банята. Не знам какво да й отговоря. Не съм болна, но нямам представа как и кога съм заспала и защо се събуждам толкова късно.

— Има ли нещо, за което трябва да знам? Искаш ли да споделиш нещо? — пита зад затворената врата на банята тя.

Затварям очи и се опитвам да възстановя събитията от уикенда — плажът, Еванжелин. Деймън ми приготвя вечеря, после закуска. Отварям очи и казвам весело:

— Не, нищо. Няма нищо.

— Добре, ако искаш да стигнеш навреме за училище, трябва да побързаш. Сигурна ли си, че си добре?

— Да.

Опитвам се да звуча уверено, недвусмислено, категорично, но когато завъртам кранчето и влизам под душа, си признавам, че не съм убедена в думите си.

През целия път Майлс ми пълни главата с Ерик. Не пропуска нищо, преразказва ми подробно всяко разменено между тях съобщение през цялата неделна вечер, завършила с раздялата им. Опитва се да ме убеди, че изобщо не му пука, че дори вече го е забравил, което доказва, че не е.

— Слушаш ли ме изобщо? — сопва ми се в един момент.

— Разбира се — измънквам и спирам при светофара на една пресечка от училището, но мислите ми бягат из спомените за собствения ми уикенд. И неизменно завършват до закуската. Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня нищо след нея.

— Няма нужда да ме правиш на глупак — намусва се Майлс. — Ако те отегчавам, просто ми кажи. Защото и без това не ми е много интересно да говоря за Ерик. Казах ли ти, че той…

— Майлс, чу ли се с Хевън? — питам точно преди светофарът да светне зелено.

— Не, а ти?

— Не съвсем. — Натискам педала, изненадана, че произнасянето на името й ме изпълва със страх.

— Не съвсем?! — Отваря широко очи той и се размърдва неспокойно на мястото си.

— От петък не съм я чувала.

Влизам в паркинга и сърцето ми удря три пъти в секундата, когато виждам Деймън да ме чака на обичайното си място, облегнат на своето беемве.

— Е, поне един от нас има повод за радост — кима Майлс към Деймън, който се приближава към мен с червено лале в ръка.

— Добро утро — ни посреща с усмивка, подава ми лалето и ме целува по бузата.

В отговор измънквам нещо несвързано и тръгвам към входа.

Звънецът бие, Майлс се затича напред, Деймън ме хваща за ръката и ме повежда към кабинета по английски.

— Господин Робинс все още пътува насам. — Стиска пръстите ми и върви спокойно към задните чинове пред очите на Стейша, която прави гримаса на отвращение, протяга крак на пътя ми, но в последната секунда го прибира. — Сега не пие. Опитва се да си върне жената и детето.

Казва го с долепени до ухото ми устни, но аз избързвам напред.

Сядам на чина, вадя учебника и се чудя защо присъствието на приятеля ми ме напряга и ми действа така изнервящо. Пресягам се към тайния джоб и изстивам. О, ужас, забравила съм айпода вкъщи.

— Нямаш нужда от него — казва Деймън и ме погалва по ръката. — Сега имаш мен.

Затварям очи. Господин Робинс ще бъде тук след три, две, една…

— Евър — прошепва Деймън, върховете на пръстите му следят плетеницата от вени по китката ми. — Добре ли си?