Алисън Ноел - Вечна

Стисвам устни и кимам.

— Радвам се. — Отново се взира в мен и продължава: — Знаеш ли, прекарах един чудесен уикенд. Надявам се и твоят да е минал добре.

Отварям очи точно когато господин Робинс влиза в клас и го поздравявам наум, като виждам, че очите му не са така червени и лицето му не е подпухнало, въпреки че ръцете му треперят леко.

— Вчера си прекарахме страхотно, нали?

Поглеждам го в очите и в същия миг усещам топлината и нежния гъдел по кожата си, защото ръката му е върху моята. Кимам утвърдително. Знам, че той иска да чуе това, макар да не съм съвсем сигурна, че наистина съм прекарала добре.

Следващите часове прекарвам като в мъгла и научавам истината за вчера чак на обяд.

— Не мога да повярвам, че сте влизали в океана. — Гледа ни с удивление Майлс, докато разбърква киселото си мляко. — Сега водата е ледена.

— Тя беше с костюм за плуване — казва Деймън. — Евър, знаеш ли, че го забрави у дома?

Разгъвам сандвича и признавам пред себе си, че не си спомням нищичко. Та аз дори нямам костюм за плуване. Или имам?

— Не беше ли това в петък? — питам и изведнъж се изчервявам като домат, защото спомените ми от петък се възвръщат.

Деймън поклаща глава.

— В петък ти не сърфира, аз влизах сам. Но в неделята имах възможност да ти преподам няколко урока.

Почиствам сандвича от трохите и напрягам мозъка си, но цялата неделя тъне в непрогледен мрак.

— Е, как е, справи ли се? — Облизва лъжицата си Майлс и мести поглед от мен към Деймън.

— Ами… нямаше много вълни, така че не беше за сърфиране. Затова през повечето време се излежавахме на плажа, увити с одеяла. В това Евър се оказа много добра — засмива се Деймън.

Вглеждам се в него и се питам дали онзи незнаен плувен костюм е бил на мен, докато сме били под одеялата, и какво точно се е случило там. Ако изобщо се е случило нещо. Възможно ли е да съм искала да си го върна за петъка, после някак си да съм блокирала и сега да не помня нищо?

Майлс ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз вдигам рамене и се заемам със сандвича.

— Къде бяхте? — пита той.

Понеже аз не отговарям, Деймън казва:

— На Кристал Коув — и отпива от своята напитка.

Майлс вдига театрално очи.

— Моля ви, кажете ми, че не сте се присъединили към онези двойки, където момчето само говори, а момичето слуша ли, слуша. Искам да кажа, покани ли те поне на ресторант?

Поглеждам към Деймън и той понечва да отговори, но Майлс го изпреварва:

— Питам теб, Евър.

През главата ми минават спомените от двата чудесни ресторанта, онзи в „Дисниленд“, който завърши така странно, и другият на хиподрума, когато спечелихме големите пари.

— Да, поръчах си обичайното — казвам накрая. — Майлс, би ли ми дал за малко миникомпютъра си?

Той го изважда от джоба си и го плъзга по масата към мен с въпроса:

— Защо ти е?

— Искам да се свържа с Хевън и да разбера къде е. Имам лошо предчувствие за нея. — Запъвам се за момент, защото не мога да обясня откъде идва това чувство дори на себе си, какво остава пък на тях. — Просто не мога да спра да мисля за нея.

Докато го казвам, пръстите ми вече чукат по клавиатурата.

— Болна е. Лежи вкъщи — осведомява ме Майлс. — Пипнала е някакъв грип. И тъгува за Еванжелин. Но ме уверява, че вече не ни се сърди.

— Но нали каза, че не си говорил с нея? — поглеждам го изненадано. Сигурна съм, че в колата каза точно това.

— Изпратих й съобщение в часа по история.

— Значи е добре? — вглеждам се в него аз. Стомахът ми се обръща няколко пъти и не мога да разбера защо.

— Изповръщала си е червата от болестта, плаче за приятелката си, но да, в общи линии е добре.

Преценявам, че щом не се чувства добре, не бива да я притеснявам и връщам компютъра на Майлс. Деймън слага ръка на коляното ми, Майлс бъбри нещо за Ерик, а аз нагъвам сандвича, усмихвам се и кимам, но не успявам да се отърся от тревогата.

И се случва така, че единственият ден, когато Деймън решава да остане до края на часовете, е този, в който единственото ми желание е да го няма около мен. В края на всеки час го намирам да ме чака пред вратата и да ме пита разтревожено дали съм добре. Това наистина започва да ми лази по нервите.

След изобразителното двамата тръгваме заедно към паркинга. Той предлага да ме изпрати до нас, но аз клатя глава.

— Ами… ако нямаш нищо против, искам да остана за малко сама.

— Всичко наред ли е, Евър? — пита ме за милионен път той.

Кимам небрежно и се качвам в колата, нетърпелива да се отдалеча от него.