Алисън Ноел - Вечна

Усмихва ми се окуражително и избърсва сълзите ми с ръка. После ляга до мен и този път просто нямам сили да я отблъсна. Отварям душата си и си позволявам да приема и моята, и нейната болка, докато всичко се смесва в една обща печал, остра и дълбока, без начало и без край. Оставаме притиснати една в друга, говорим и плачем, и се утешаваме взаимно както никога досега. О, ако бях я допуснала до себе си по-рано! Ако не я бях отблъсквала непрекъснато!

Най-накрая тя става да приготви нещо за вечеря, вдига чантата си от пода и бърка в нея.

— Виж какво намерих в багажника на колата. Бях я взела веднъж, много отдавна. Явно съм я забравила и тя си е стояла там през цялото време.

И ми подава една бежова блуза.

Онази, за която бях забравила напълно.

Онази, която съм облякла само веднъж, в началото на учебната година.

Онази, с която бях облечена на снимката на масата за кафе в дома на Деймън, въпреки че тогава още не се познавахме.

На следващия ден минавам покрай Деймън и онова тъпо място за паркиране, дето го пази винаги за мен, и оставям колата си едва ли не на края на света.

— Какво правиш, по дяволите? — поглежда ме изумено Майлс. — Подмина го. Гледай къде ни забута!

Затръшвам вратата и тръгвам през паркинга. Дори не поглеждам към Деймън, който както винаги ме чака облегнат на колата си.

— Ехо! — провиква се след мен Майлс точно когато съм на четирийсет и пет градуса от красивата тъмна и висока фигура на господин Съвършенство. Хваща ме за ръката и се вторачва в мен. — Спри се, какво ти става? Вие двамата да не сте скарани?

Издърпвам ръката си и тръгвам към училище, като подмятам през рамо:

— Нищо не става. Нищичко!

В коридора се обръщам лекичко и виждам, че Деймън е зад мен, но когато влизам в клас и тръгвам към чина си, той е вече там. Веднага слагам качулката и пускам айпода, демонстрирам пълно пренебрежение, докато чакам господин Робинс да свърши с проверката на отсъстващите.

— Евър — прошепва Деймън, но аз продължавам да гледам право в темето на наведения над дневника господин Робинс и чакам да кажа „тук“, когато извика името ми.

— Евър, знам, че си ядосана. Но мога да ти обясня.

Гледам напред и се правя, че не чувам.

— Евър, моля те!

Оглеждам стаята с отворена уста, опитвам се да разбера какво става, после го поглеждам ужасено:

— Ето това се опитвах да избегна — вдига рамене той.

— Какво направи? — Оглеждам всички отпуснати тела в стаята и в главата ми се заражда ужасно прозрение. — Божичко, ти ги уби! Уби ги всичките!

Гласът ми се извисява в писък и сърцето ми препуска в такъв галоп, че няма начин да не го чува и той.

Но той поклаща глава:

— Моля ти се, Евър, за какъв ме вземаш? Разбира се, че не съм ги убил. Те просто имат нужда да… подремнат малко. Това е.

Отдръпвам се в края на чина си и поглеждам към вратата. Вече кроя планове за бягство.

— Може да опиташ, но няма да стигнеш много далеч. Сама видя, че пристигнах пръв в клас, въпреки че ти имаше значителна преднина.

Кръстосва спокойно крака и се заглежда в мен.

— Ти можеш да четеш мислите ми — прошепвам и се изчервявам. Иде ми да потъна в земята от срам, когато се сещам какви съм ги мислила.

— По принцип да. Добре, де, почти винаги.

— И откога? — Поглеждам го объркано. Една част от мен иска да избяга на секундата оттук, но другата иска да получи няколко отговора, преди да мисли как да си спасява кожата.

— От първия момент, когато те видях — отвръща тихо той и погледът му изпраща към мен вълна от мека топлина.

— И кога беше това? — питам с треперещ глас. Спомням си за снимката на масата му и се чудя откога ли ме следи.

— Не те следя — засмива се той. — Поне не така, както си представяш ти.

— И защо да ти вярвам? — питам, но осъзнавам, че му вярвам, независимо колко невероятно изглежда и това, и всичко останало.

— Защото никога не съм те лъгал.

— Но сега лъжеш.

— Никога не съм те лъгал за нещо важно — поглежда ме право в очите той.

— Нима? А какво ще кажеш за онази снимка, която е правена много преди да се появиш в нашето училище? Тази лъжа не фигурира ли в списъка с важните за връзката ни неща?

Той въздъхва и ме поглежда уморено.

— Ами ти? Не трябваше ли да ми кажеш, че си ясновидка и че говориш с мъртвата си сестра?

— Ти… ти не знаеш нищо за мен! — Скачам от мястото си и се олюлявам като пияна, защото сърцето ми беснее в гърдите ми като лудо. Оглеждам проснатите по чиновете тела и се заглеждам в отворената уста на Стейша. Крейг хърка толкова силно, че целият вибрира. А господин Робинс? Никога не съм го виждала по-щастлив и умиротворен.