Алисън Ноел - Вечна

— Махай се! — изкрещявам в лицето му, откопчавам гривната с кристалната конска глава и я запращам в лицето му. Искам да забравя за нея, за него, за всичко. Чух и видях повече, отколкото мога да понеса. — Върви си! Не искам да те виждам никога повече.

— Моля те, не го казвай, ако не го мислиш наистина — чувам изпълнения му с отчаяние глас.

Хващам главата си с ръце, прекалено изтощена, за да плача, прекалено объркана, за да говоря. Знам, че ще чуе мислите ми, затова затварям очи и заговарям наум:

Казваш, че никога не би ме наранил, но виж какво направи. Съсипа всичко, разби целия ми живот и за какво? За да бъда цял живот сама? За да се крия зад качулки до края на живота си? Мразя те! Мразя те за това, което ми причини. Мразя те заради твоя егоизъм. И не искам никога, никога да те виждам.

Продължавам да стоя с глава в ръцете си, да се люлея напред–назад и да повтарям мислите си отново и отново:

Остави ме да бъда нормална отново, моля те, позволи ми да бъда нормална! Махни се, остави ме на мира. Мразя те, мразя те, мразя те, мразя те…

Когато най-после отварям очи, виждам, че съм заобиколена от лалета, всички до едно червени. Кадифените листенца блестят на яркото утринно слънце, изпълват целия паркинг и покриват колите. С мъка се изправям на крака и се измъквам оттам, без да се обръщам. Защото знам, че този, който ги е оставил, вече не е там.

Чувствам се зле в часа по английски. Може би защото го няма Деймън да ми държи ръката, да шепне в ухото ми и да действа като заглушител. Толкова свикнах с присъствието му, че бях започнала да забравям колко подли могат да бъдат Стейша и Онър. И сега, докато ги гледам да се кискат и да си разменят съобщения от рода на „тъпа откачалка, не ме изненада, че Деймън й би дузпата“, разбирам, че трябва отново да разчитам на качулката, айпода и слънчевите очила.

Не че не виждам иронията. Направо си е за смях. Да молиш със сълзи на очи безсмъртния си приятел да изчезне, за да се почувстваш отново нормално момиче, е доста смешно, имайки предвид днешните „нормални обстоятелства“.

Защото сега, в новия ми живот без Деймън, хаотичните мисли и изобилието от звуци и цветове са толкова силни, ярки и обезпокоителни, че ушите ми пищят непрекъснато, очите ми сълзят и мигрената напада не само главата, но и тялото ми, като предизвиква в мен гадене и замаяност и аз едва успявам да се държа адекватно.

Странно, толкова много се притеснявах как да съобщя на Хевън и Майлс за раздялата ни, че мина цяла седмица, преди да спомена името му. Наложи се аз да повдигна въпроса, защото те нито веднъж не ме попитаха. Предполагам, дотолкова са свикнали с ексцентричното му поведение, че не виждат нищо необичайно в поредното му изчезване.

Така че един ден прочиствам гърлото си, поглеждам към тях и съобщавам:

— Ние с Деймън скъсахме.

Ченетата им увисват моментално. После и двамата заговарят в един глас, но аз вдигам ръка, за да си кажа всичко още в самото начало.

И той си замина.

— Замина си? — изпяват те в хор и два чифта очи се забиват невярващо в мен.

Нормално е да са разтревожени и аз разбирам, че им дължа някакво обяснение, но вместо да им го дам, стисвам устни, завъртам глава и приключвам с темата.

Но с госпожа Мачадо не беше така лесно. Няколко дни след изчезването на Деймън тя дойде директно при мен, направи всичко възможно, за да избегне пряк зрителен контакт с моя ужасен Ван Гог, и каза:

— Знам, че двамата с Деймън бяхте близки, и знам, че сигурно ти е тежко сега, затова предположих, че ще ти е приятно да получиш това. Предполагам, че и ти я намираш за изключителна.

И ми подаде една картина, но аз я облегнах на статива си, без да я погледна, и продължих да рисувам. Не се съмнявам, че е изключителна: всичко, което правеше Деймън, беше изключително. Няма как да е иначе. Когато обикаляш земята векове наред, имаш достатъчно време да развиеш всякакви умения и таланти.

— Няма ли да я погледнеш поне? — попита тя, объркана от липсата ми на интерес към репродукцията на Деймън.

Насилих се да се усмихна и отвърнах:

— Не сега. Но ви благодаря за подаръка.

След края на часа я занесох до колата, хвърлих я в багажника и нахлупих ниско качулката, без да погледна нито веднъж към нея.

Когато Майлс ме попита: „Хей, какво беше това?“, само пъхнах ключа в стартера, завъртях го и измърморих:

— Нищо.

Но не очаквах, че ще се чувствам толкова самотна. Явно не съм си давала сметка колко много съм разчитала на Деймън и Райли, за да запълня празнините в живота си. И въпреки предупреждението на Райли, че няма да я има известно време, на третата седмица изпаднах в паника.