Алисън Ноел - Вечна

Но аз отказвам да слушам. И не й позволявам да ме докосне пак, независимо че ръцете й ми носят облекчение.

— Не се бъркайте повече в живота ми, чувате ли? — Отстъпвам назад. — Оставете ме на мира. С Райли си бяхме много добре, преди да се намесите.

Но тя не си тръгва. Остава на място и продължава да ме гледа с онзи изнервящо мил и загрижен поглед.

— Знам за главоболието ти — казва тихо и гласът й действа като балсам върху опънатите ми нерви. — Не бива да продължаваш по този начин, Евър. Повярвай ми, мога да ти помогна.

Но макар да жадувам с цялото си сърце за малко спокойствие и тишина, завъртам се и хуквам напред с надеждата повече никога да не я видя.

— Коя беше тази? — пита Хевън, когато се настанявам до нея, и топва парче от тортата си в малка чашка със сироп.

— Никоя — прошепвам. Гласът ми трепери толкова силно, че не мога да говоря.

— Прилича ми на ясновидката от партито у вас.

Хващам с две ръце чинията, която Майлс бута към мен, и грабвам пластмасовата вилица.

— Не знаехме какво ще искаш, затова ти взехме от всичко по малко — обяснява той. — Купи ли си онази чанта?

Поклащам глава и веднага съжалявам, защото раздвижването засилва неимоверно главоболието ми.

— Видя ми се много скъпа — казвам с пълна уста. Дъвченето ми причинява такава болка, че очите ми плувват в сълзи. — А ти взе ли си онази ваза?

Но вече знам, че и той не е купил нищо, не само защото съм медиум, но главно защото никъде не се вижда торбичка.

— Не, аз просто обичам да ги гледам като духат онова стъкло — засмива се той и отпива от безалкохолното си.

— Шшшт! Това не беше ли моят телефон? — Подскача Хевън и заравя ръце в своята прекалено голяма и натъпкана с какво ли не чанта, която обикновено замества тоалетното й шкафче.

— Ами, доколкото знам, ти си единствената на тази маса, чийто телефон звъни с песен на Мерилин Менсън, така че… — обажда се Майлс, докато рови из своето мексиканско ястие, отстранява тестената му коричка и се заема с пълнежа.

— Без въглехидрати, нали? — питам, загледана в чинията му.

Той кима и добавя:

— Ако Трейси Търнбланд е дебел, това не значи, че и аз трябва да бъда.

Отпивам от моя спрайт и хвърлям поглед към Хевън, която говори по телефона. Виждам въодушевлението по лицето й и вече знам .

Тя се обръща с гръб към нас, запушва другото си ухо и изписква:

— Божичко, а аз си мислех, че си изчезнала напълно… Да, разхождаме се с Майлс… да, Евър също… аха, те са до мен… окей.

Покрива микрофона с ръка и се обръща със сияещ поглед към нас.

— Дрина ви поздравява. — Изчаква двамата също да й пратим поздрави, но понеже никой от нас не си прави труда, въздъхва, става и се отдалечава, но не толкова, че да не чуем отговора й: — Те също те поздравяват.

Майлс ме поглежда намусено.

— Аз не съм казал „здрасти“. Ти да си казала?

Клатя глава и размесвам запържения боб с ориза от плънката.

— Лоша работа — изръмжава той, без да сваля поглед от Хевън.

Абсолютно съм съгласна с него, но ми е интересно какво точно има предвид. Енергията около мен се вихри и бълбука като огромен казан с космическа супа, прекалено гъста, за да мога да вляза във вибрациите му и да чуя какво мисли, затова го питам директно:

— Какво имаш предвид?

— Не е ли очевадно?

Поклащам глава и веднага я стискам между ръцете си, за да намаля болезнената пулсация.

— В приятелството им има нещо толкова… зловещо… Едно е да си паднеш по някоя мила безобидна приятелка, но това… това просто не ми го побира главата. Онази е направо вещица, от километри се забелязва.

— И по какво точно си личи? — Откъсвам парче от кората на моето мексиканско ястие и чакам отговора му.

Майлс отделя ориза и се заема с боба.

— Знам, че звучи ужасно, не искам да си го помислям дори, но според мен тя превръща Хевън в свой съмишленик.

Вдигам вежди в недоумение.

— Последовател, сляпо оръдие в ръцете й, нейно подобие, както щеш го наречи. И го намирам за…

— Зловещо?

Той отпива от безалкохолното си, поглежда към Хевън и се навежда към мен.

— Не виждаш ли, че започна да се облича като нея, смени си контактните лещи, цвета на косата, грима, копира дори маниерите й… поне се опитва.

— И само това ли те притеснява, или има и друго? — питам и се чудя дали е забелязал нещо конкретно.

— Това не ти ли стига? — изглежда ме смаяно той.

Свивам рамене и изоставям яденето. Вече не съм гладна.

— Но между нас казано, онази отвратителна татуировка премина всички граници. Искам да кажа, какво, по дяволите… — Спира за миг, поглежда към Хевън, за да се увери, че няма да го чуе, и продължава шепнешком: — Какво трябва да означава това изображение? Да не би да е последният бум в модата сред вампирите? Защото Дрина не си пада по готиката, нали? Нямам представа за каква се опитва да мине с тези коприни, дамски чанти и обувки на високи токчета, но… Не ти ли прилича на някакъв култ? На шибано тайно общество? Да не говорим за онази инфекция. Гнусотия. И между другото, инфекциите при татуиране не са нормално явление, както си мисли Хевън. Вероятно тя е причината за онзи неин „грип“.