Алисън Ноел - Вечна

Да се сбогувам с моя красив, тайнствен и вероятно зловещ приятел беше по-трудно, отколкото ми се щеше да призная.

Но да се сбогувам с Райли е повече, отколкото мога да понеса.

В събота Майлс и Хевън ме канят на местния годишен зимен панаир и аз приемам. Време е да изляза от дома, да се отърся от черните мисли за мъртвите и да се присъединя към живите. И понеже ми е за пръв път, те с удоволствие поемат ролята на екскурзоводи.

— Не е толкова хубаво като на летния панаир — отбелязва Майлс, когато си купуваме билети и влизаме през входа.

— Не е толкова хубаво, но е почти толкова хубаво — намесва се Хевън, избързва напред и ни повежда из сергиите.

— Права си — засмива се Майлс. — Само времето е различно.

— Важното е, че и на двата празника има стъклодухачи, а това е любимата ми част.

— Какво съвпадение! — обръща се Хевън и удря длан в неговата, а аз вървя до тях, зашеметена от енергията на тълпата около себе си. Образите, звуците и цветовете се въртят около мен във вихрен танц и аз си умирам от яд, че не проявих здрав разум и не си останах вкъщи на тихо.

Вдигам качулката и съм на път да сложа слушалките в ушите си, когато Хевън се обръща изненадано към мен:

— Ама ти наистина ли? Ще го направиш и тук?

Виновно прибирам слушалките в джоба си. Защото въпреки че ми се ще да избягам от всички, не искам приятелите ми да си мислят, че съм готова да ги зарежа на улицата.

— Хайде, искам да видя духача на стъкло. Невероятен е. Повежда ни с Майлс покрай един на вид напълно автентичен Дядо Коледа и няколко коминочистача и спира пред човек, който майстори прекрасни многоцветни вази, като използва само устата си, дълга метална тръба и огън.

— Трябва да разбера как се прави това — въздъхва той, изцяло завладян от гледката.

Заглеждам се във феерията от втечнени цветове и гледам с възхита как се оформят и постепенно приемат съответната форма. После преминавам на следващия щанд, където продават страхотни чанти.

Вземам от рафта една малка кафява чанта и галя с ръка меката й кожа. Би била чудесен коледен подарък за Сабин. Не вярвам някога да си я купи, но това не означава, че не си мечтае тайно да има такава.

— Колко струва? — питам и потръпвам, когато усещам гласът ми да вибрира в мен в безкрайна перкусия.

— Сто и петдесет.

Оглеждам жената зад щанда — ръчно боядисана синя туника, избелели дънки и сребърно колие — и „прочитам“, че е готова да смъкне цената почти наполовина. Но очите ме смърдят толкова силно и пулсирането в главата ми е така свирепо, че нямам сили да се пазаря. Искам само едно — да си отида вкъщи.

Връщам чантата и се готвя да отмина, когато чувам гласа й:

— На теб ще я дам за сто и трийсет.

И макар да знам отлично, че това е първата отстъпка и че пазарлъкът тепърва започва, кимам и се отдалечавам без коментар.

В същия момент чувам зад себе си глас:

— И двете знаем, че ще отстъпи до деветдесет и пет. Защо се предаваш толкова лесно?

Обръщам се и виждам дребна жена с къса червена коса и с най-красивата виолетова аура, която съм виждала някога.

— Аз съм Ава — протяга ръка към мен.

— Знам — кимам и се опитвам да продължа пътя си.

— Как си, Евър? — усмихва се мило тя, сякаш не е чула и не е усетила грубото ми отношение, и това ме кара да се чувствам още по-зле.

Свивам рамене и оглеждам тълпата около духача на стъкло, с надежда да открия Майлс и Хевън, но не ги виждам никъде и усещам първите признаци на паниката.

— Приятелите ти са на опашката пред Лагуна Тако. Но не се безпокой, ще вземат нещо за ядене и за теб.

— Знам — казвам, въпреки че не е вярно. Главата ме боли адски и не ми позволява да уловя мислите им.

За втори път се обръщам, с надежда да избягам колкото може по-бързо от нея, но тя хваща ръката ми и казва:

— Предложението ми все още е в сила. Искам да ти помогна, Евър.

Щом докосва ръката ми, първоначалният импулс да се дръпна изведнъж изчезва. Главата ми престава да тупти, звънът в ушите спира и очите ми пресъхват. Но когато вдигам поглед към нея, си припомням коя всъщност е тази жена — ужасната вещица, която открадна сестра ми. Присвивам очи, отскубвам ръката си от нейната и процеждам през зъби:

— Вече помогнахте достатъчно, не ви ли стига? Откраднахте ми Райли, така че не виждам какво още искате.

Преглъщам тежко и стискам устни, за да не се разплача.

Тя свива загрижено вежди, великолепната й виолетова аура започва да вибрира и засиява още по-силно.

— Райли не е ничия, затова никой не може да я краде. Освен това тя ще бъде винаги с теб, дори когато не я виждаш. — Посяга отново към ръката ми тя.