Алисън Ноел - Синя луна

— Миналото няма значение — пуска ръката ми той и се втурва да гласи огледалата, да наднича в жабката и какво ли не, само за да избегне погледа ми. — Всичко важно е тук и сега.

— Да, но… — запъвам се аз. Искам да обясня, че не става дума за празно любопитство, а за приближаване един към друг, за взаимно доверие, за споделяне на отминали тайни.

Но го поглеждам и разбирам, че с по-добре да спра и да се опитам да го допусна физически по-близо до себе си.

— Мислех си… — започвам отново и нервно навивам ръба на блузата около пръста си.

Той посяга към стартера, готов да потегли.

— Защо не направиш онази резервация в ресторанта? — поглеждам го и притискам устни.

— Сигурна ли си? — взира се той в мен.

Кимам уверено. Този път съм сигурна. Чакали сме този момент стотици години. Защо да отлагаме повече?

Поглеждам го право в очите и казвам:

— Абсолютно сигурна.

Той се усмихва и за пръв път през този ден лицето му засиява от щастие. И аз въздъхвам облекчено, когато най-после го виждам в нормалното му състояние, след странното му поведение в училище — мълчанието, неспособността му да прояви портала за Съмърленд и физическото му неразположение, толкова необичайно за Деймън, откакто го познавам. Винаги е бил силен, секси, красив, съвършен, сякаш е имунизиран срещу болести и беди. Да го видя толкова слаб, несигурен и объркан ме разтърси много повече, отколкото ми се ще да призная.

— Смятай го за свършено — казва той, материализира в ръцете ми дузина червени лалета и потегля.

На следващата сутрин се срещаме на паркинга и всички тревожни мисли моментално изчезват от главата ми. Деймън отваря вратата на колата ми, помага ми да сляза и аз веднага забелязвам, че е здрав и, както винаги, убийствено красив. От снощното неразположение няма и следа и ние сме влюбени един в друг повече от всякога.

Наистина. През целия час по английски той с мъка удържа ръцете си далеч от мен. Непрекъснато се навежда към ухото ми, шепне мили думи, лази по нервите на господин Робин и вдига кръвното на Стейша и Онър. По време на обяда не откъсва поглед от мен, гали ме, търси погледа ми и прекъсва единствено, за да отпие от червения сироп. После продължава оттам, където е свършил, и не спира да ме обгръща с грижи и внимание.

Знам, че прави това от любов, но отчасти и за да заглуши всички случайни шумове, цветове и гледки, които бомбардират съзнанието ми. Преди няколко месеца изградих психически щит, който ме направи толкова нечувствителна към чуждата енергия, колкото бях, преди да умра, но се наложи да го разкъсам. Трябваше ми друга защита, която да пропуска желаната енергия и да блокира останалите. Обаче Деймън никога не се е сблъсквал с такъв проблем, затова не знаеше как да ми помогне.

Но откакто се върна в живота ми, задачата не изглежда толкова неотложна, защото неговият глас кара останалия свят да замълчи и докосването му ме прави глуха и сляпа за всичко останало. Щом погледна в очите му… не знам как да го обясня, но имам чувството, че цялото ми същество се изпълва с топла прекрасна магнетична сила — сякаш на този свят сме само аз и той, всичко останало престава да съществува. Деймън е моят идеален психически щит. Моята перфектна половинка. И дори когато не сме заедно, мислите и образите, които ми изпраща чрез телепатия, ми осигуряват същия комфорт.

Но днес нежният му шепот не ме успокоява, защото всичко казано от него е свързано главно с плановете ни за вечерта. За запазения апартамент в хотел „Монтаж“. И не спира да ми повтаря колко дълго е мечтал за този миг.

— Имаш ли представа какво е да чакаш цели четиристотин години? — шепне той с притиснати до извивката на ухото ми устни.

— Четиристотин години? Мислех, че си живял шестстотин — отдръпвам се и го поглеждам изпитателно.

— Да, но те срещнах двеста години по-късно — казва той. Устните му гъделичкат врата и крайчеца на ухото ми. — Повярвай ми, това бяха двеста ужасно самотни години.

Преглъщам тежко и притискам устни. Защото самотата , за която говори, не означава, че е бил сам . Тъкмо обратното. Но днес не искам да навлизам в тази тема. Мълча си. Решила съм да забравя за миналото, да превъзмогна вътрешната си несигурност и да продължа напред. Както му бях обещала.

Отказвам да мисля как е преживял онези двеста години без мен.

Или как е прекарал останалите четиристотин години, предвид това, че ме е губил няколко пъти.

Нито се замислям за шестстотингодишния му стаж в… изкуството на секса.