Алисън Ноел - Синя луна

— Изпуска ли се такова нещо? — казва Роман, сяда до Хевън и слага ръка на рамото й.

Долен мръсник! Наясно е с чувствата й към него и не се свени да ги използва за собствените си цели.

— Как беше в списък „А“? Намери ли, каквото търсеше? — пита закачливо Хевън и ако не виждах аурата й, щях да си помисля, че флиртува с него. Но аурата не лъже и аз знам, че е сериозна.

Роман протяга ръка и маха нежно падналия на челото й кичур. Бузите на Хевън пламват от интимния жест.

— Това пък какво е? — пита той, загледан в очите й.

— Ами на онази маса. Където беше преди малко — мънка тя, покорена от магията на чара му, въпреки че се опитва да запази спокойствие.

— Тук си имаме касти. Масите са подредени по определена система — разбива магията Майлс. — Така е във всяко училище. Всички са разделени на групи, за да се пазят от другите. Няма как, иначе ще те изядат. А онези, с които беше току-що, са на върха на училищната кастова система. Те са от Господарите. За разлика от хората, с които седиш в момента — сочи към себе си — те са от кастата на Недосегаемите.

— Дрън-дрън — клати глава Роман и отваря газираната си напитка. — Пълни тъпотии. Не се хващам на това.

— Няма никакво значение. Това си е така — свива рамене Майлс и хвърля пълен с копнеж поглед към маса „А“.

Защото, колкото и да си говори, че ние сме по-готини, знае със сигурност, че в очите на останалите от „Бел Вю“ в нашата маса няма нищо готино.

— За теб може да е така, но не и за мен. Не обичам деленето на касти, приятелче. Обичам свободните и отворени общества. Местя се от една група в друга и следвам собствените си предпочитания. — После поглежда към Деймън и казва. — Ти какво ще кажеш? Вярваш ли в тия работи?

Деймън свива рамене и продължава да гледа към мен. Изобщо не го интересува за „А“ и „Б“ списъци, нито мисли кой е готин и кой не. За него аз съм единствената причина да дойде в това училище и единствената причина, поради която все още е тук.

— Хубаво е да имаш мечти — въздъхва Хевън и оглежда късия си черен маникюр. — Но още по-хубаво е, когато някои от тях се реализират.

— Точно тук ти е грешката. Това изобщо не е мечта — усмихва се Роман и аурата на Хевън засиява в яркорозово. — Ще го превърна в реалност. Ще видиш.

— Ти да не се изживяваш като Че Гевара на гимназия „Бел Вю“? — питам заядливо, дори не се мъча да скрия неприязънта си. Изненадана съм повече от употребата на думата „изживявам“, отколкото от тона си. Имам предвид, откога взех да се изказвам по този начин? Но когато поглеждам към разширяващата се жълто-оранжева аура на Роман, разбирам, че той се опитва да ми въздейства.

— Точно като такъв се изживявам — хвърля ми една от неговите съблазнителни усмивки той. Взира се в мен и ме разголва с поглед. Сякаш вижда всичко и знае всичко. И аз няма къде да се скрия. — Мисли за мен като за революционер. В края на следващата седмица на кастовата система на масите за обяд ще бъде сложен край. Ще разбием глупавите бариери, ще съберем масите и ще си организираме купон.

— И това за подвиг ли да го броим? — присвивам очи и се опитвам да отблъсна натрапената ми енергия.

Той се засмива и не показва признаци на обида. Смехът му изглежда топъл, съпричастен и добронамерен и никой наоколо не усеща какво се крие под повърхността, никой не вижда онова злокобно, опасно нещо, насочено към мен.

— Ще го повярвам чак като го видя — отсича Хевън и избърсва червените трохи около устата си.

— Ще видиш и ще повярваш — отвръща Роман, без да отмества поглед от мен.

— Разбра ли нещо от всичко това? — питам Деймън, когато звънецът бие и Роман, Хевън и Майлс тръгват към училище, а ние изоставаме назад.

— Кое всичко? — поглежда ме недоумяващо той.

— Казаното от Роман? Онези глупости за революцията в училище? — питам и очаквам да ме убеди, че не съм досадна ревнивка, обсебваща или луда, и че Роман наистина е зловеща личност, а не просто моя измислица.

Но Деймън вдига рамене и сменя темата.

— Съжалявам, но в момента не ми е до Роман. Ти ме интересуваш много повече.

Притиска ме до себе си, дарява ме с дълга, дълбока и спираща дъха целувка и изведнъж преставам да чувам и виждам друго, освен него, въпреки че стоим по средата на училищния двор. Сякаш целият свят се свива до тази единствена точка между устните ни и когато той откъсва своите от моите, съм толкова зашеметена, толкова разпалена и очарована, че едва събирам сили да кажа:

— Ще закъснеем.

Хващам ръката му и тръгвам към училище. Но той не помръдва, по-силен е от мен и колкото и да се мъча, не мога да го издърпам.