Алисън Ноел - Синя луна

— Ами ако опитам отново? Или да го направим заедно? — казвам, но още преди да съм свършила, той клати глава и се отдалечава.

— Евър, ние го правихме заедно. — Избърсва потта от челото си и се заглежда през прозореца. — Страхувам се, че не съм много добър учител.

— Глупости! Ти си прекрасен учител, просто днес си в отпуск, това е.

Поглеждам го с надежда, но не виждам усмивка на лицето му. Веднага сменям тактиката и поемам цялата вина за неуспеха върху себе си.

— Вината е моя. Аз съм много лоша ученичка. Мързелива съм, небрежна и непрекъснато те разсейвам, ето защо не успявам. — Стискам ръката му и казвам. — Но вече край с това. Заемам се сериозно. Само ми дай още един шанс и сам ще се увериш.

Той ме поглежда, виждам ясно, че се съмнява, но не иска да ме разочарова, затова взема ръката ми и двамата опитваме отново. Затваряме очи и си представяме онзи великолепен портал от светлина. И точно когато започва да добива форма, Сабрина отваря външната врата, изкачва стълбата, появява се на прага и ние отскачаме в двата края на стаята.

— Деймън, видях колата ти отпред — изчуруликва тя, съблича якето си и с няколко крачки покрива разстоянието от прага на вратата до бюрото ми.

Набраната в офиса делова енергия все още витае около нея. Тя му подава ръка и се вглежда в бутилката на коленете му.

— Значи ти си причината Евър да привикне към това? — оглежда ни поред със строг поглед и стиснати устни, сякаш вече има всички необходими доказателства, за да го обвини.

Поглеждам уплашено към Деймън и усещам, че паниката ме сграбчва за гърлото. Как би могъл да й обясни това непрекъснато надигане на бутилката със странната течност. Но той се засмива весело и казва:

— Виновен! Повечето хора не го харесват, но Евър го намира за вкусен.

И се усмихва ако не омагьосващо, то поне убедително. Ако питате мен, беше и омагьосващо, и убедително.

Но Сабин продължава да стои там като закована и да го гледа немигащо. После казва бавно:

— Напоследък проявява интерес единствено към тази напитка. Аз мъкна торба след торба с продукти, но тя не хапва нищо.

— Не е вярно — обаждам се, ядосана, че отново се хваща за храната, и то пред Деймън.

В същия момент виждам петното от чай „лате“ на блузата й и ядът ми преминава в гняв. Приближавам се към нея и соча петното, сякаш е кървава следа, белег за безчестие. Освен това ми се струва добър предлог за смяна на темата.

— Как стана това? — не питам, а по-скоро я обвинявам аз.

Тя оглежда блузата си, пръстите й се опитват да изтрият петното, замисля се и казва:

— Блъснах се в един човек.

И по равнодушието и нехайния тон разбирам, че за разлика от Миноз, изобщо не е впечатлена. Веднага забравя за петното, вглежда се първо в мен, после в Деймън и пита:

— Вечерята за събота остава, нали?

Преглъщам тежко и нареждам по телепатичен път на Деймън да кимне, да се усмихне и да каже „да“, въпреки че няма представа за какво говори тя. Защо забравих да му кажа?

— Направих резервация за осем — продължава Сабин.

Притаявам дъх, но бързо си отдъхвам, когато Деймън изпълнява нареждането ми, кима и се усмихва, дори предприема стъпка напред и казва:

— За нищо на света не бих пропуснал.

После подава ръката на Сабин и тръгва към вратата. Пръстите му стискат лекичко моите и изпращат мека успокояваща топлина към цялото ми тяло.

— Съжалявам за тази вечеря — прошепвам в ухото му на входната врата. — Надявах се, че ще забрави за това.

Той притиска устни към бузата ми и тръгва към колата.

— Тя просто се тревожи за теб. Иска да се увери, че съм добро момче, че наистина те обичам и няма да те нараня. Повярвай ми, минавали сме и друг път през това. И въпреки че на няколко пъти съм бил на ръба, винаги съм издържал теста — успокоява ме с усмивка той.

— Ох, да. Строгият баща пуритан — кимам, сигурна, че точно той е съвършеният пример за загрижен родител.

— Няма да повярваш, но земевладелецът бранеше портата си много по-настървено от пуритана — смее се той. — Но аз все пак успявах да се промъкна.

— Един ден може би ще се съгласиш да ми покажеш миналото си — казвам. — Нали се сещаш, още преди да сме се срещнали. Искам да видя твоя дом, родителите ти и… как се е случило всичко.

Но не довършвам, защото виждам болката в очите му и разбирам, че все още не е готов да говори за това. Щом заговорим за онзи период, той неизменно се затваря, отказва да ме допусне там, а това възбужда още повече любопитството ми.