Алисън Ноел - Синя луна

— Започнах да те следя — продължава той и ми хвърля изпълнен с разкаяние поглед. — Засичахме се по улиците уж случайно и толкова често, че ти постепенно ми се довери. Тогава…

Тогава започнахме да се срещаме тайно — открадвахме си по някоя целувка пред задния вход за слугите, прегръщахме се нежно в тъмните алеи или вътре в каляската му…

— Сега вече знам, че не е било толкова тайно, колкото съм се надявал — въздъхва той. — Дрина не беше в Унгария. Беше непрекъснато около мен. Наблюдавала е всичко, следяла ни е, планирала е как да ме спечели отново. Цената е била без значение.

Деймън въздъхва дълбоко, на лицето му се изписва трупаното четири столетия огорчение.

— Исках да се грижа за теб, Евър. Да ти дам всичко, да изпълня всяко твое желание. Исках да те направя принцеса, защото ти беше родена за такава. И най-после те убедих да дойдеш с мен… никога не съм се чувствал толкова щастлив и истински… Трябваше да се срещнем в полунощ…

— Но аз не се появих — допълвам и го виждам да крачи в тъмното на уговореното място, разстроен, нещастен, убеден, че съм се отказала от него…

— Чак на другия ден разбрах, че си загинала, налетяла си на каляска, докато си тичала към мен.

Деймън ме поглежда и аз виждам в очите му дълбоката, разбила живота и сърцето му скръб.

— В онзи момент изобщо не допуснах, че Дрина може да е виновна за смъртта ти. Нямах представа, докато не чух да си признава пред теб. Бях убеден, че е катастрофа, че е ужасен, непоправим инцидент. Скръбта ми беше толкова голяма, че изобщо не мислех за друг вариант…

— На колко години съм била тогава? — питам и едва долавям гласа си, защото въздухът не ми достига. Знам, че съм била млада, но той никога не ми е казвал точно на колко години съм била.

Деймън ме притиска до себе си и гали бавно лицето, косите и раменете ми.

— Беше на шестнайсет и се казваше Евалин — казва в ухото ми и аз потръпвам от гъдела на меките му устни.

— Евалин — произнасям тихо и веднага долавям връзката между моето трагично „аз“ — малкото сираче, обикнато от Деймън и загинало на шестнайсет — и настоящата Евър. Двете не бяхме много различни.

— Много след това те зърнах в Ню Инглънд. Беше се преродила в пуританска дъщеря. И отново повярвах в щастието.

— Пуританска дъщеря? — възкликвам и търся очите му. Те ми показват тъмнокосо момиче с бледа кожа и строги тъмносини дрехи. Клатя отчаяно глава. — Всичките ми животи ли са били толкова скучни? А този път какъв ужасен инцидент е взел живота ми?

— Удавяне — въздъхва тежко той. Скръбта му се предава и на мен и сърцето ми се свива болезнено.

— Бях толкова разбит, че отплавах веднага за Лондон и останах там за дълго време. Тъкмо се канех да замина за Тунис, когато ти се прероди в красива, богата и доста глезена дъщеря на земевладелци в Лондон.

— Покажи ми — надничам в очите му, нетърпелива да видя нещо по-приятно и бляскаво.

Този път съм красива брюнетка в разкошна зелена рокля и вдигната в сложна прическа коса. Цялата съм отрупана с накити.

Едно богато, разглезено момиче, което се впуска в повърхностни флиртове, животът й е низ от балове, матинета и обиколки из магазините, вниманието й е ангажирано с друг младеж, докато не среща Деймън…

— Какво става този път? — питам и се натъжавам, когато тя си отива. Но трябва да знам.

— Фатално падане от кон — затваря очи той. — По това време вече започнах да се убеждавам, че съм наказан да живея вечно без любов.

Той докосва лицето ми, пръстите му излъчват такава нежност, такава любов и топлина, че затварям очи и се притискам в него. Телата ни се вплитат едно в друго и всичко останало изчезва постепенно, докато оставаме само двамата — няма минало, няма бъдеще, всичко е заключено в този момент.

Аз съм до него и той е до мен, и така ще останем до края на вечността. И ако предишните ми съществувания имат някакво значение, то е да стигнем до този единствен момент. Дрина вече я няма и нищо не може да ни раздели, нищо не може да ни попречи да продължим напред — освен аз самата. Искам да разбера всичко, случило се през вековете, но защо? Време е вече да преодолея ревността и неувереността си, да престана да си търся извинения и най-после да направя този огромен скок напред, толкова важен за нашата любов.

И тъкмо се каня да му споделя, когато той се отдръпва рязко от мен.

— Какво става? — скачам и виждам как притиска палци към слепоочията си и се бори за глътка въздух.

Той се обръща към мен, но погледът му преминава през мен като през празно пространство, сякаш ме няма.