Алисън Ноел - Синя луна

Виждам, че Роман продължава да мести поглед ту към него, ту към мен, прочитам мълчаливия въпрос в очите му и разбирам, че не мога да оставя нещата така. Трябва да замажа нещата.

— Деймън обича да нарушава правилата. Предпочита да действа на своя глава — казвам най-искрено, защото си припомням колко пъти ме бе молил да избягаме от училище, да заложим на конни състезания и какво ли още не.

Роман кима и се обръща към платното си. Деймън ми изпраща по телепатия букет червени лалета и аз разбирам, че всичко е наред — тайната ни все още си е тайна и между нас няма проблем. Топвам четката в боята и започвам работа. Нямам търпение часът да свърши, двамата да отидем вкъщи и да започнем с истинските уроци.

След часовете събираме нещата и тръгваме към паркинга. И въпреки обещанието си да бъда мила с новия, не мога да не се усмихна накриво, когато виждам, че е паркирал от другата ми страна.

— До утре — казвам, доволна, че най-после ще се скрие от погледа ми, защото, колкото и да се старая, все още чувствам необяснима неприязън към него.

Отключвам колата, пускам чантата на пода и преди да седна, обяснявам положението на Деймън.

— Майлс е на репетиция и аз се прибирам директно вкъщи. Ще дойдеш ли?

Обръщам се, за да видя усмивката му, и ахвам — олюлява се като пиян, а погледът му е отнесен.

— Добре ли си? — питам притеснено и инстинктивно вдигам ръка към челото му. Искам да проверя дали има температура, търся причината за мълчанието му през целия ден, въпреки че не очаквам да открия нещо лошо. Деймън клати глава. За миг ми се струва, че цветът се отича от лицето му, но щом примигвам, всичко си е както преди.

— Съжалявам, аз… малко съм замаян — мърмори той, хваща с пръсти основата на носа си и затваря очи.

— Мислех, че никога не се разболяваш… че ние не се разболяваме — казвам, неспособна да скрия тревогата си. Посягам към чантата с надежда, че глътка от безсмъртния сироп ще му подейства добре. Той се нуждае от много по-голямо количество, отколкото аз. Не сме напълно сигурни, но Деймън подозира, че през тези шестстотин години е развил зависимост към него и с всяка година необходимото му количество се увеличава. Следователно, с времето аз също ще имам нужда от повече. Въпреки че това време изглежда много далеч, трябва в най-скоро време да го подсетя да ме научи да си го приготвям сама, за да не се налага да го моля всеки път.

Но преди да отворя чантата, той вади собствената си бутилка и отпива голяма глътка. Притиска ме до себе си, допира устни до бузата ми и казва:

— Добре съм. Искаш ли да се състезаваме с колите до вас?

Деймън кара бързо. Имам предвид ужасно бързо. Това ме дразни. Мисля си, че не бива да прекаляваме със скоростта само защото имаме вътрешни радари и усещаме безпогрешно дебнещи полицаи, минувачи, блуждаещи по пътищата животни и всичко останало, което би могло да се изпречи пред колите ни.

Но Деймън не мисли така и когато завивам по алеята и паркирам пред нас, го намирам да ме чака на входа.

— Вече си мислех, че няма да те дочакам — смее се и влиза след мен, следва ме до стаята, просва се на леглото, като увлича и мен. После ме целува дълго и нежно, и ако зависеше от мен, това щеше да продължи вечно.

С радост бих прекарала останалата част от вечността сгушена в прегръдките му. Мисълта, че пред нас ще има безброй такива дни, ме изпълва с огромна радост.

В началото обаче не беше така. В онзи ден, когато научих истината, изпаднах в шок. Толкова се разстроих, че реших да не го виждам известно време, докато осъзная и приема промяната. В края на краищата не всеки ден ми се случва да ми казват: А, между другото, да знаеш, че съм безсмъртен. И направих и теб безсмъртна.

В първия момент не повярвах. Но когато ми разказа как съм загинала в онази катастрофа, как съм изглеждала, когато ме е връщал към живота, когато си спомних как разпознах очите му при първата ни среща — тогава спрях да отричам очевидното.

Но това не значи, че приех новината безболезнено или с радост. Най-много ме измъчваха новопридобитите психически умения след преживяното — СБС (състояние близко до смъртта, но аз си знам, че бях не близко, а стопроцентово мъртва). Започнах да чувам мислите на хората, с едно докосване научавах всички подробности от живота им, говорех с мъртвите и какво ли още не. А имаше и още нещо. Да си безсмъртен може да звучи вълнуващо, но това означава едно — че никога няма да пресека моста. Никога няма да премина от другата страна и да видя отново семейството си. И като се замисля за това, ми се струва, че цената за безсмъртието е прекалено висока.