Алисън Ноел - Синя луна

И преди да се хвърля на гърдите му, всичко отминава. Вместо празния поглед усещам меката любяща топлина, без която вече не можех. Той разтърква очи, отърсва се и ме поглежда озадачено.

— Никога не съм се чувствал по този начин — възкликва удивено, заглежда се в празното пространство зад мен и казва тихо. — Не знам, дали…

Но когато съзира тревогата ми, добавя веднага:

— Но сега съм добре. Наистина.

Продължавам да се притискам в него и да го гледам изплашено. Той ми се усмихва и казва весело.

— Хей, какво ще кажеш за една екскурзия до Съмърленд.

— Ама ти сериозно ли? — засиявам аз.

Когато попаднах за пръв път на това прекрасно вълшебно място — вълшебно измерение между измеренията — аз бях мъртва. Красотата му ме заплени дотолкова, че не исках да го напусна. Втория път, когато отидох, бях с Деймън и той ми показа всичките му невероятни възможности. Оттогава мечтаех да се върна там. Но Съмърленд е зона, отворена само за духовно напредналите или за мъртвите, затова не мога да отида там сама.

— Защо не? — вдига рамене той.

— Ами уроците? — питам и се опитвам да покажа интерес към овладяването на новите психически трикове, с които той ме запознава методично всеки ден, но всъщност съм готова да зарежа всичко, за да отида в Съмърленд, където всичко става незабавно и без усилие. — А и ти не се чувстваш добре.

И това е точно така. Стискам ръката му и усещам, че обичайната топлина и тръпката от докосването му все още са много слаби.

— И в Съмърленд има какво още да научиш — усмихва се той. — И ако ми подадеш шишето, ще възвърна енергията си и ще мога да направя портал за нас.

Подавам му го и той отпива жадно не една, а няколко големи глътки, но въпреки това не успява да материализира портала.

— Може би ще мога да помогна? — питам и изтръпвам от страх, когато виждам капчиците пот по челото му.

— Не, аз… почти успях… Дай ми още няколко секунди — мърмори той и стиска зъби, решен да успее.

И аз чакам. Секундите преминават в минути, но нищо не се получава.

— Не мога да разбера — мръщи се той. — Не ми се е случвало откакто… откакто се научих да го правя.

— Може би защото не се чувстваш добре… — шепна аз и наблюдавам как отпива отново, отново и отново. Затваря очи, прави поредния опит, но резултатът е същият.

— Нека опитам аз.

— Забрави. Не знаеш как — казва ядосано той.

Опитвам се да не го приемам лично и премълчавам. Знам, че раздразнението му е насочено към него, не към мен.

— Наистина не знам, но ти би могъл да ме научиш и…

Но преди да довърша, той скача от леглото и застава пред мен. Олюлява се, мускулите му треперят от напрежение, погледът му избягва моя.

— Това е цялостен процес, Евър. На мен ми отне години, докато се науча да се пренасям там. Не можеш да отидеш директно на края на книгата, преди да си прочела средата.

— Би ли ми казал кога за последен път си чел книга, без вече да си наясно с началото, средата и края? — обръщам всичко на шега.

За миг лицето му остава строго и напрегнато, но после омеква, той се усмихва, хваща ръката ми и пита:

— Искаш ли да опиташ?

Аз кимам.

Той продължава да ме гледа, ясно е, че се колебае, съмнява се в успеха, но желанието да ме зарадва надвива съмненията му.

— Добре тогава. Настани се удобно, но не кръстосвай крака. Това намалява чи.

— Чи ли?

— Другата дума за енергия — усмихва се той. — Ако заемеш позиция лотус, това ще помогне.

Събувам чехлите и сядам на килима. Нагласявам се толкова удобно, колкото ми позволява вълнението.

— Обикновено е необходима дълга поредица от медитации, но понеже нямаме време, а и ти вече си доста напреднала, ще прескочим това, нали?

Аз кимам, нямам търпение да започнем.

— Затвори очи и си представи блестящ ореол от мека златиста светлина — казва той и вплита пръсти в моите.

И аз го правя. Представям си абсолютно същия ореол като онзи, който Деймън прояви пред мен, за да ме спаси от Дрина. Толкова е красив, така ярък и искрящ, че сърцето ми прелива от радост. Протягам ръка към него, жадна за светлината му, нетърпелива да вляза под златистия дъжд от меки искрящи лъчи, да видя отново онова фантастично място. Но в момента, когато пръстите ми докосват сияещата повърхност, той изчезва и аз отново се оказвам в стаята си до Деймън.

— Не мога да повярвам! Бях толкова близо! — обръщам се към него и преглъщам разочарованието си. — Беше точно пред мен. Видя ли го?

— Наистина беше много близо — кима той. Погледът му искри от нежност, но усмивката му е пресилена.