Алисън Ноел - Синя луна

— Какво ще кажеш да съкратим часовете? — навежда се над мен и гали ушите, бузите и брадичката ми с устни. — Да избягаме, а? Има много интересни места, където можем да прекараме остатъка от деня.

Заглеждам се в очите му, прималяла от желание, но въпреки това поклащам глава и го избутвам от себе си. Деймън е завършил училище преди стотици години и не е чудно, че го намира за отегчително. И въпреки че аз също го намирам за отегчително, защото знам отговора на въпросите още преди учителите да ги зададат, което прави мотаенето ми из класните стаи напълно безсмислено, ходенето на училище е едно от малкото неща, които ме карат да се чувствам нормална. А след инцидента, когато разбрах, че никога няма да бъда като другите, това чувство ми беше особено свидно.

— Нали каза, че на всяка цена трябва да поддържаме впечатлението, че сме като другите? — продължавам да го дърпам за ръката, докато той най-после тръгва с неохота след мен. — Нали присъствието в клас и демонстрацията на интерес е част от фасадата?

— От друга страна, кое може да бъде по-нормално от двама влюбени тийнейджъри, които решават да избягат от училище, за да удължат уикенда си? — усмихва се той и струящата от красивите му черни очи топлина едва не ме отказва от намеренията ми.

Но аз поклащам глава, хващам още по-здраво ръката му и го повличам към клас.

Понеже ще прекараме заедно нощта, решаваме той да не идва до нас следобеда. На паркинга си разменяме страстни целувки, скачаме в колите и аз решавам да се отбия в мола.

Искам да си купя нещо специално за довечера — нещо като за голямата вечер на Майлс и за моята любовна среща — защото и двамата сме пред дебюта на живота си. Поглеждам часовника, установявам, че нямам никакво време, и съжалявам, че не приех предложението на Деймън да избягаме от училище. Вливам се в трафика и се чудя дали да не взема Хевън на разходка из магазините. Не сме излизали заедно още от онази откачена история с Дрина, после тя се запозна с Джош и въпреки че учат в различни училища, двамата сякаш са закачени един за друг. Джош дори успя да я откаже от посещенията на онези сбирки на всякакви холици, от ежедневните й разходки из приютите на случайно избрани църкви и от пунша, и курабийките, с които се тъпчеше, докато изслушваше поредната сълзлива история на някой пристрастен към нещо си.

Доскоро нямах нищо против да не се виждаме толкова често, защото изглеждаше щастлива и доволна от живота си. Най-после бе намерила някого, който не само я харесваше, но беше и подходящ за нея. Но напоследък започва да ми липсва и ми се иска да си побъбря малко с нея.

Търся я с поглед и я виждам облегната на червената си спортна кола да говори с Роман. Той се навежда към ухото й, казва й нещо, а Хевън хваща ръката му и се смее с глас. Оглеждам я подробно — черни дънки, черна тясна жилетка без ръкави, груби обувки, нарочно несресана гарваново черна коса с шокиращи червени кичури. Суровата гледка е смекчена единствено от розовата й аура, чиито граници се разширяват, докосват се до тази на Роман и затварят двамата в един пламтящ ореол. Няма съмнение, че ако Роман реши, Джош отива в миналото. Искам да я спра, преди да се е случило нещо лошо, но той се обръща и ме поглежда толкова настойчиво и приканващо, че бързам да натисна педала и да отмина.

Колкото и да го харесват приятелите ми и да въздишат по него онези от списък „А“, колкото и да е показателно, че Деймън не показва признаци на тревога, аз не го харесвам и това си е.

Независимо че чувствата ми почиват само на неприятното усещане в стомаха ми, всеки път, когато той е наблизо, настръхвам.

Навън е горещо, затова решавам да отида в затворения мол на площад „Саут Кост“, а не в открития търговски център на Фешън Айлънд, макар че местните правят точно обратното.

Но аз не съм местна. Аз съм от Орегон. Което означава, че съм привикнала към по-предпролетно време — онова, което само намеква за пролет. Нали се сещате — проливни дъждове, мрачно небе и кал до коленете. И мразя горещините тук, които те оставят без дъх, а, както разбирам, ще става и още по-лошо. Това ме кара да тъгувам още повече за дома.

Обикновено избягвам шумни и ярко осветени места, защото там се събира много енергия и това ме побърква. Обикновено Деймън ми служи за естествена защита, но сега го няма и се налага да прибягна отново до айпода.

Но се отказвам от качулката и слънчевите очила, с които бях свикнала да ходя, преди да го срещна. С тях изглеждах като излязла от лудницата. Просто се съсредоточавам в пътя пред мен и изключвам периферното си зрение, както ме е учил Деймън.