Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Аз… го нападнах… или нещо такова…

— Евър! — почти подскача той.

Изражението му е толкова шокирано, че едва успявам да не се отвърна от него.

— Знам. — Поклащам глава и спирам, за да си поема дълбоко въздух. — Зная как звучи, но грешиш. Не е както си го представяш, аз… опитвах се да-а… да докажа, че е от злите безсмъртни… Но, ами, когато разбрах, че не е… после веднага го закарах в спешното отделение.

— И как така пропусна да ми го съобщиш досега? Защо?

По очите му веднага разбирам, че съм го наранила.

Въздъхвам и го поглеждам директно:

— Защото се срамувах. Защото правя грешки непрекъснато , а не исках търпението ти да се изчерпи. Не че ще те обвинявам, ако се случи, но все пак предпочитам да не става така.

Свивам рамене и започвам да чеша ръката си, макар в действителност да не ме сърби. Още един навик, който проявявам, когато съм нервна.

Той обаче твърдо поставя ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите:

— Чувствата ми към теб са абсолютни и безусловни. Не се променят спрямо обстоятелствата. Аз не те съдя. Не губя търпение, когато става въпрос за теб. Не те наказвам. Просто те обичам . Това е всичко. Ясно и просто. — Очите му галят лицето ми, топли и любящи, в пълно съгласие с думите му. — Нямаш причина да криеш нищо от мен, никога. Разбираш ли? Аз няма да си отида, няма да те напусна, каквото и да направиш. Винаги ще бъда до теб. И ако се нуждаеш от нещо или се окажеш в затруднение, трябва да ми кажеш . Веднага ще ти се притека на помощ и ще те измъкна.

Кимам. Не съм в състояние да говоря. Чувствам се безкрайно смирена и благодарна за съдбата си. Наистина невероятен късмет е да съм обичана от човек като него, макар и невинаги да съм сигурна, че го заслужавам.

— Добре. Иди се погрижи за приятеля си, а аз ще се върна да нагледам близначките. Ще се срещнем утре. Какво мислиш?

Притискам се към него за една бърза целувка и пускам веднага ръката му, защото трябва да поемем в различни посоки. След това затварям очи, за да си представя портала: блестящия златен воал, който ще ме отведе вкъщи.

Приземявам се на прага на Джуд. Почуквам няколко пъти и изчаквам достатъчно дълго, за да отвори. След като това не се случва, решавам да вляза без покана. Претърсвам всички стаи в малката му къща, а после гаража и задния двор, но не го откривам. Накрая заключвам и се насочвам право към магазина.

Само че пътят дотам минава покрай къщата на Роман. Достатъчен е един поглед към витрината, достатъчно е съвсем за кратко да мерна табелата „Ренесанс!“ над вратата — един поглед към отворената входна врата, която води директно при него. И просто така, в рамките на един удар на сърцето, цялата магия на Съмърленд изчезва и в тялото ми отново нахлува онзи странен чужд пулс. Ужасният натрапник превзема кръвта ми и ме подчинява на волята си.

Насилвам се да продължа напред. Призовавам всички остатъци от енергията и силата си, за да подмина сградата. Обаче се оказва, че тялото ми е прекалено натежало, краката ми отказват да ми съдействат. Дъхът ми излиза на плитки, накъсани хрипове, дишането ми е забързано и неравномерно.

Прикована съм към земята, все едно съм пуснала корени тук. Не съм в състояние да избягам. Надвива ме ужасната нужда да го намеря… да го видя… да бъда с него. Грозното непознато чудовище ме завладява напълно, сякаш вълшебната вечер, от която се връщам, никога не се е случвала. Сякаш изобщо не съм намирала покой.

Сега звярът е пробуден и настоява да го нахраня. И независимо от всичките ми усилия да се измъкна оттук, преди да е станало прекалено късно — вече е прекалено късно. Той ме е намерил и идва при мен.

— Хм, не е ли чудесно , че си тук?

Роман се е облегнал на рамката на вратата в цялото си великолепие: стройно тяло, лъскава златиста коса, блестящи бели зъби. Очите му хвърлят палави искри и са приковани в мен.

— Изглеждаш някак… болнава . Наред ли е всичко?

По принцип фалшивият му британски акцент, от който гласът му звучи прекалено високо и пискливо, ме дразни до лудост. Сега обаче ми действа толкова изкусително, че едва успявам да се удържа на мястото си. Същевременно битката, която бушува в мен, не е спряла нито за миг: аз — срещу странния непознат пулс, опитващ се да ме превземе напълно.

Той се разсмива с отметната назад глава. Татуировката на Уроборос — може би нарочно — ясно личи на врата му. Змията се навива и развива, потрепва и проблясва, черните й като мъниста очи търсят моите, а езикът й се плъзга напред-назад между отровните зъби и ме подканва да се приближа.