Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Колко време спах?

Потискам, макар и не особено успешно, една прозявка, а той се надвесва над мен с развеселено изражение на лицето.

— В Съмърленд времето не съществува — припомня ми усмихнато. — Освен това ще се опитам да не приемам твърде лично факта, че задряма в присъствието ми.

Застивам, вече напълно будна.

— Чакай… какво… да не искаш да кажеш, че съм заспала, докато ти… докато се… — ахвам и тръсвам глава.

Бузите ми пламват в яркочервено. Не мога да повярвам, че наистина съм заспала — докато се целувахме .

Той кимва. За щастие явно е по-скоро развеселен, отколкото сърдит. Въпреки това скривам лице в дланите си, ужасена от самата представа за случилото се.

— Това е толкова неловко. Ужасно ме е срам. Наистина, толкова се…

Поклащам глава и се свивам. Определено не ми трябват други доказателства, за да схвана колко смъртно съм била уморена след всичко случило се през изтеклата седмица.

Той се надига от леглото и ми помага да се изправя.

— Недей. Няма нужда да съжаляваш или да се срамуваш. Знаеш ли, даже беше някак приятно. Не си спомням да ми се е случвало такова нещо преди — а пък човек рядко изпитва нещо за първи път след първите приблизително сто години. — Той се разсмива, придърпва ме към себе си и обвива плътно ръце около кръста ми. — По-добре ли се чувстваш вече?

Кимвам мълчаливо. Не съм се наспивала добре от… ами, откакто вие-знаете-кой започна да нахлува в сънищата ми. Не знам колко време съм спала, но в момента се чувствам толкова добре. Сякаш наистина съм готова да се върна на земята и да се изправя срещу всичките си демони… или поне срещу един определен.

— Ще тръгваме ли? — повдига вежда Деймън.

Той се кани да затвори очи и да направи портала, но аз го прекъсвам с думите:

— Ами това място? Какво ще се случи, след като си тръгнем?

Той свива рамене.

— Канех се да го оставя да изчезне — в крайна сметка, винаги можем да го проявим отново. Знаеш това, нали? — и ме поглежда особено.

Да, наистина — знам, че за него е съвсем лесно да го пресъздаде отново, точно както си беше. Обаче въпреки това искам да остане. Искам да съм сигурна, че е нещо трайно, което винаги ще съществува. Място, на което мога да се върна, когато си поискам — а не просто мъгляв спомен от един прекрасен ден.

Той се усмихва и се покланя дълбоко в отговор на мислите ми.

— Значи ще бъде именно такова. — Хваща ръката ми. — Версай остава.

— А това? — Усмихвам се и заравям пръсти в къдричките, покриващи предницата на кремавата му риза.

Той се разсмива от удоволствие — смях, който не чувам достатъчно често напоследък.

— Е, принципно смятах да се преоблека за пътуването, ако нямаш нищо напротив.

Аз накланям глава и свивам устни, сякаш изпаднала в сериозен размисъл.

— Само че аз наистина харесвам как изглеждаш в момента. Толкова си хубав, толкова представителен — приличаш на принц. Освен това имам чувството, че така виждам истинското ти „аз“ — облечен според модата на времето, което си харесвал най-много.

Той свива рамене.

— Всички периоди ми харесваха — някои повече от други, но сега, като се връщам назад в мислите си, смятам, че всички имаха какво да предложат. Впрочем ти също изглеждаш зашеметяващо. — Прокарва нежно пръсти по огърлицата около врата ми и надолу, по плътно прилепващия корсаж на роклята ми. — Все пак, ако искаме да изглеждаме нормално, когато се върнем, със сигурност се налага да се преоблечем.

Въздъхвам, натъжена от смяната на разкошните премени от осемнайсети век с обичайното ни, характерно за Лагуна Бийч, облекло.

— А сега — кима той и скрива амулета ми под роклята, — къде предпочиташ — у нас или у вас?

— Нито едно от двете.

Стисвам устни. Притеснявам се, защото със сигурност знам, че следващите ми думи изобщо няма да му харесат, но съм решила да бъда напълно честна с него в малкото случаи, в които е възможно.

— Трябва да се видя с Джуд.

Той трепва. Движението е съвсем леко, за непривикналото око би било недоловимо. Аз обаче го забелязвам, разбира се. Трябва да му кажа веднага онова, което Джуд вече знае: че съревнование помежду им няма. Никога не е имало. Деймън е спечелил сърцето ми още преди векове. И оттогава то принадлежи само и единствено на него.

— Случи се нещо. — Кимам, решена да остана напълно спокойна и да се придържам към фактите, независимо колко са ужасни.

Разбира се, бих могла да му покажа събитията в ума си, но няма да го направя. Има прекалено много сцени, които не искам да вижда, защото би могъл да ги възприеме погрешно. Затова продължавам на глас: