Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Защо? — Пръстите ми се заиграват с жабото на ризата му и се промъкват покрай копчетата до топлата кожа отдолу. — Някога проявявала ли е към теб някакви… намерения , както се казва? И кога — преди или след като граф Ферсен напусна сцената?

Той се разсмива.

— Преди, по време на — а и след това. Определено бе хубаво или поне за известно време. — После тръсва глава. — И не, за твоя информация, ние бяхме просто добри приятели . Тя никога не е имала намерения към мен или поне аз не съм забелязал. По-скоро имах предвид това, че повечето хубави жени не са особено доволни, когато на сцената излиза друга красавица.

Оглеждам го внимателно и с наслаждение: фините черти на лицето му, тъмната лъскава къдрица, която пада в очите му. Мисля си колко е елегантен и привлекателен, колко благороден изглежда. И че този външен вид наистина му подхожда, че разкрива истинската му същност — много по-добре, отколкото избелелите дънки и черните мотористки обувки.

— В такъв случай как е възприела Дрина? Имам предвид Мария-Антоанета — питам го, припомнила си пълното великолепие на млечнобялата й кожа, изумруденозелените очи и прекрасната коса с цвят на пламък — красавица, която спира дъха.

Чак когато произнасям думите, осъзнавам, че всъщност водя разговор за злата бивша съпруга на Деймън, без да усещам дори намек от обичайната си ревност. И това не се дължи само на магията на Съмърленд — просто наистина и напълно съм се помирила със спомена за нея.

За нещастие обаче Деймън не е наясно с новопостигнатото ми душевно спокойствие — което вероятно обяснява притеснението в очите му и мрачното му изражение. Вероятно се чуди дали отново не подхващам старата история, след всички усилия, които положи, за да се почувствам по-добре, след всичко, което ми показа и което направи.

Аз обаче само се усмихвам и го подканям да надникне в ума ми, да види сам, че попитах само от любопитство. У мен няма и следа от ревност.

— Дрина и Мари не се интересуваха особено една от друга — отвръща той, явно облекчен от промяната в чувствата ми. — Всъщност повечето пъти идвах сам.

Поглеждам го и си представям всички красиви — и свободни — жени, които със сигурност са замирали в мига, в който той влиза в помещението без партньорка до себе си… и отново, точно както преди малко, не чувствам нищо.

Всеки има минало. Даже аз, както изглежда. Единственото, което в действителност има значение, е, че той ме обича. Винаги ме е обичал. Прекарал е последните четиристотин години да ме търси. И аз май най-накрая схващам какво огромно значение има това.

— Нека да останем тук завинаги — прошепвам му, придърпвам го и покривам лицето му с целувки. — Да се нанесем в това невероятно място, а когато ни омръзне — ако ни омръзне — ще си проявим ново.

— Можем да направим същото и вкъщи, нали знаеш? — Поглежда ме той с дълбоките си нежни очи и заравя пръсти в косата ми. — Можем да живеем , където си поискаме… да имаме , каквото си поискаме… да отидем , където пожелаем… в момента, в който завършим гимназия и напуснеш Сабина.

Той се разсмива, но аз, макар да му пригласям, го правя със съзнанието, че нещата не стоят точно така.

В действителност не мога да имам това вкъщи.

Не и след заклинанието, което направих.

Докато открия начин да го разваля, това е единственото място, където мога да се държа така, да се чувствам по този начин. Тази магия ще се разпадне в мига, в който мина през портала.

— Междувременно няма нужда да бързаме да се върнем, нали? — Той се ухилва и повдига брадичката ми, за да слеем устни.

Притиска се към мен и тялото му покрива моето. Полу -допирът на ръцете му върху кожата ми ме изпълва с горещина… потръпвам. Оставяме се на мига, предаваме се на ограниченията, които няма как да преодолеем. Притиснала устни към ухото му, прошепвам:

— Не, не мога да измисля причина да бързаме. Изобщо.

— Евър… Евър, събуди се! Скоро трябва да се връщаме.

Обръщам се по гръб и се протягам. Изпъвам високо ръце и извивам гърба си. Движа се мързеливо, бавно, изпълнена със спокойствие и топлина. Изкушавам се да се търкулна обратно в прегръдките на съня.

— Сериозно. — Деймън се разсмива, независимо от думите си и аз също започвам да се кикотя. — Нали вече го обсъдихме — и се съгласихме в крайна сметка да се върнем.

Повдигам първо единия си натежал клепач, после и другия. Погледът ми среща изобилие от коприна и позлата, а къдричките на жабото на Деймън гъделичкат върха на носа ми… нима още съм във Версай ?