Алисън Ноел - Тъмен пламък

Обръщам се, за да разгледам образите ни, отразени в множеството огледала, разположени по стените от двете ни страни. Взирам се в двама ни, изправени един до друг: той с тесни панталони до коленете, леко сако и ботуши, аз в пищната си премяна и с коса, накъдрена и вдигната в най-сложната и възхитителна прическа на света. Веднага разбирам какво прави и каква е целта му: в момента ми показва нашето „и заживели щастливо до края на дните си“. Онова, което Дрина ми е откраднала.

Оглеждам балната зала, изпълнена със страхопочитание. Трудно ми е да повярвам, че съм щяла да имам това, да съм част от този свят — неговия свят. Ако, разбира се, тя не бе измъкнала щастливия край на Пепеляшка изпод носа й. Ако не ме бе лишила от възможността дори да пробвам стъклената пантофка.

Ако само ми бе позволила да живея… Той би ми дал да пия от еликсира и по този начин щеше мигновено да ме преобрази от скромно френско слугинче в нея — в това сияйно създание, което се взира в мен от огледалото насреща. А след малко повече от сто години може би с него щяхме да танцуваме тук, в тази прекрасна дъхава нощ, облечени в най-изисканите си дрехи и носещи с гордост бляскавите си бижута, а до нас да пристъпват Мария-Антоанета и Луи XVI.

Само че това не се е случило. Вместо това Дрина ме убила — и по този начин ни е принудила да се търсим с Деймън отново и отново, да се намираме… и пак да се губим.

Вглеждам се в него и примигвам няколко пъти, за да спра сълзите. Поставям ръка на рамото му, а той обхваща кръста ми със своята и двамата се понасяме по паркета, създаден само за танцуване, в такта на музиката, която се лее край нас. Краката ни умело ни носят сред вихър от синя коприна, светът около нас се размива в замайваща мъгла от цветове и усещания. Завладяна от красотата, пресъздадена само за мен, се притискам силно към него и шепнешком го питам дали има и други стаи, които иска да ми покаже.

Преди дори да успея да осъзная какво се случва, той ме грабва на ръце. Профучаваме през неясен лабиринт от коридори и се озоваваме в най-красивата и внушителна спалня, която някога съм виждала.

— Желанието ви е закон за мен… — усмихва се той и спира за секунда на прага, докато аз се прехласвам по гледката. — Това не е точно кралска спалня — никога не съм бил чак толкова близък с Мария-Антоанета. Всъщност е точно и съвсем подробно копие на стаята, в която отсядах при многобройните си посещения тук. Е, какво ще кажеш?

Аз пристъпвам бавно по дебелия тъкан килим. Оглеждам тапицираните с коприна столове, изобилието от горящи свещи, богатата златна и сребърна украса и множеството кристални предмети. После се затичвам и се мятам с отскок върху меката кадифена кувертюра с пищна драперия, с която е застлано покритото с балдахин легло. Игриво потупвам мястото до себе си, сякаш нямам никакви грижи на този свят.

В този момент наистина нямам.

Сега съм в Съмърленд.

Роман не може да ме стигне.

— Е, кажи какво мислиш? — Той се надвесва над мен, а погледът му милва лицето ми.

Пресягам се нагоре. Пръстите ми проследяват очертанията на високите му скули, ъгловатата линия на челюстта му… Накрая отвръщам:

— Какво мисля ли? — Поклащам глава и се разсмивам с чист, жизнерадостен и звънлив смях — така както се смеех преди. — Смятам, че си най-невероятният приятел в целия свят. Не, всъщност размислих.

На лицето му се изписва престорено притеснение, така че бързам да довърша:

— Мисля, че си най-прекрасният приятел на планетата… не, в цялата вселена ! — Усмихвам се щастливо. — Наистина, кое момиче може да се похвали, че го водят на подобни срещи?!

— Сигурна ли си, че ти харесва? — пита ме той, този път вече сериозно.

Повдигам ръцете си, обвивам ги около врата му и го придърпвам към себе си. Усещам енергийния воал, който трепти между устните ни и благодарение на който можем да си позволим онази полу -целувка, която напоследък възприемам за нормална. Въпреки това съм доволна, че получавам и толкова.

— Бяха такива невероятни, шеметни времена… — Той се отдръпва и подпира глава на дланта си, за да ме вижда по-добре. — Просто исках да изпиташ това усещане, макар и за малко, да опиташ вкуса на онова време, да видиш мен, какъвто бях тогава. Толкова съжалявам, че го пропусна, Евър. Толкова щяхме да се забавляваме! Ти щеше да си кралицата на всички балове — най-красивата, най-прелестната.

Млъква и ми хвърля кос поглед.

— Не, всъщност като се замисля, на Мари това едва ли би й харесало. — След което поклаща глава и се разсмива.